Денят след утре

От седемте трупа два бяха открити в Англия, два във Франция, един в Белгия, един в Швейцария и един изхвърлен от вълните близо до германското пристанище Кил. Всички бяха мъже на възраст от двайсет и две до петдесет и три години. Нямаше нито един цветнокож и по всяка вероятност всички бяха упоени с голяма доза транквиланти преди главите им да бъдат отрязани с хирургическа точност на едно и също място.

Убийствата бяха извършени в месеците от февруари до август и изглеждаха напълно хаотични. Приликата помежду им категорично отхвърляше възможността за обикновено съвпадение. Но това бе всичко, подробностите не съвпадаха в нито един от случаите. Между жертвите не бе открита връзка или поне обикновено познанство. Нямаха полицейски досиета и бяха водили съвсем безобиден живот. Различаваха се дори по произход и икономическо положение.

От статистическа гледна точка нещата стояха още по-зле: при над петдесет процента от убийствата след идентифициране на жертвата, била тя обезглавена или не, полицията открива убиеца. В тези седем случая липсваше даже що-годе приемлив заподозрян. С две думи — полицейските експерти от пет страни, включително Интерпол и Специалния отдел на Скотланд ярд, тъпчеха на едно място за радост на жълтата преса. Тъкмо това бе причината да измолят от полицейското управление на Лос Анджелис един от най-добрите специалисти в сумрачната зона на неизяснените убийства.

Първоначално Маквей замина за Париж, където се срещна с старши инспектор Алекс Лебрюн от Първи отдел на Парижката полицейска префектура — ухилен тарикат с неизменна цигара между зъбите. Лебрюн на свой ред го запозна със старши инспектор Нобъл от Скотланд ярд и капитан Ив Каду, заместник-директор на Интерпол. Четиримата заедно посетиха местопрестъпленията във Франция. Първото място бе в Лион, на два часа път с влака-стрела от Париж… и по ирония на съдбата, само на километър от седалището на Интерпол. Второто бе в алпийския курорт Шамони. По-късно Каду и Нобъл придружиха Маквей до останалите места: в Белгия — една малка фабрика край Остенде; в Швейцария — луксозен хотел над Женевското езеро в Лозана; и в Германия — скалисто заливче на двайсет минути с кола северно от Кил. После отпътуваха за Англия. Там най-напред посетиха малко апартаментче срещу катедралата в Солсбъри на сто и трийсет километра югозападно от столицата, а след това, вече в самия Лондон, разгледаха един частен дом в изискания квартал Кенсингтън.

През следващите десет дни, сврян в една студена канцелария на третия етаж на Скотланд ярд, Маквей подробно проучи полицейските доклади за всяко престъпление, като отскачаше час по час за една или друга консултация при Йън Нобъл, който разполагаше с по-голям и далеч по-топъл кабинет на първия етаж. Имаше късмет, че разследването бе прекъснато от покана да се върне в Лос Анджелис за двудневни свидетелски показания по делото на един виетнамец, пласьор на наркотици, когото бе арестувал при опита да убие някакъв шофьор в ресторанта, където обядваше Маквей. Всъщност тогава не бе сторил нищо героично — просто пъхна дулото на служебния си револвер в ухото на виетнамеца и бащински го посъветва да кротува.