Цар Плъх

Всеки отнасяше храната си настрана и ядеше мълчаливо, бързо, с горчива наслада. Гъгриците в ориза бяха просто допълнителни калории, а червеят или мухата — нещо най-обикновено; ако ги забележеха, невъзмутимо ги изхвърляха. Най-често обаче, след първата бърза проверка дали вътре има парче риба, никой не поглеждаше повече в канчето.

Днес, след като всички си получиха дажбата, остана малко допълнително, затова извадиха списъка и първите трима, благославяйки късмета си, го разделиха. После вече за ядене нямаше нищо. Обедът приключи, а вечеря даваха чак преди залез слънце.

Макар съдържанието на варелите винаги да бе едно и също, тук-там из лагера някой имаше парче кокосов орех или половин банан, късче сушена риба или грам говеждо варено, а понякога дори яйце, които да добави към ориза си. С цяло яйце не разполагаше почти никой. Веднъж седмично, ако кокошките в лагера снасяха редовно, всеки получаваше по яйце. Този ден бе истински празник. Имаше хора, на които даваха яйца всеки ден, но никой не искаше да бъде от тях.

— Хей, момчета, я слушайте тука!

Капитан Спенс, дребен смугъл човечец със силно набраздено лице, бе застанал насред бараката, но гласът му се носеше и навън. Тази седмица беше дежурен. Той изчака всички да се съберат в бараката и обяви:

— Искат още десет души за работа в гората утре. После извади списъка си и започна да вика хората по име, като вдигаше поглед към всеки.

— Марлоу? — Отговор не последва.

— Някой да знае къде е Марлоу?

— Сигурно е отишъл при полковника — обади се Юърт.

— Кажи му, че утре е на летището.

Спенс се закашля — напоследък астмата го мъчеше здравата. Когато спазмът премина, той продължи:

— Днес сутринта комендантът на лагера пак е говорил с японския генерал. Помолил да увеличат порциона и медицинските добавки. — Той прочисти гърлото си сред внезапно настаналата тишина. После каза с равен глас: — Както винаги, отказали са му. Дажбата си остава сто двайсет и пет грама ориз на човек дневно.

Спенс погледна към вратите, за да се увери, че двата поста са на мястото си. Сетне сниши глас и в бараката се възцари напрегнато мълчание.

— Нашите са на стотина километра от Мандалай и продължават да настъпват. Японците са си плюли на петите. В Белгия съюзниците също настъпват, но там времето е много лошо, имало снежни бури. На Източния фронт същата работа, но руснаците напъват яко и се очаква до няколко дни да вземат Краков. Янките се оправят добре в Манила. Стигнали са до… — Той се запъна, докато си спомни името. — Май беше река Агно, в Лусон. Засега друго няма, но и това не е зле.

Олекна му. Най-сетне свърши и тоя кошмар. Всеки ден дежурните офицери се събираха и заучаваха новините наизуст, но страшното идваше после, когато се изправяше да ги повтори пред останалите — тогава го избиваше студена пот и стомахът му се свиваше. Един ден някой доносник ще го посочи с пръст и ще го съобщи на охраната, че той е от хората, които разпространяват новините, а Спенс знаеше, че няма да издържи на мъченията и ще проговори. Или пък самите японци ще го чуят и тогава, тогава…