Цар Плъх

— Бре, типът му с тип — промълви след известно мълчание полковникът, все още взрян подир Царя, и попи потта от челото си. После се обърна към Грей: — Ама и ти, лейтенант, да не си си изгубил ума! — Защо го предизвикваш така?

— Съжалявам, сър. Аз… той просто…

— Той може да е всякакъв, но един офицер и джентълмен не бива да си изпуска нервите. Не е хубаво това, не съм ли прав?

— Така е, сър. — Грей просто нямаше какво друго да каже.

Полковник Брант изсумтя, после сви устни:

— Ами да, така е. Добре, че се случих наблизо. Не може офицер да влиза в разпра с прост войник. — Той отново хвърли поглед навън — мразеше Царя, копнееше за цигарите му. Сетне каза, без да се обръща към Грей: — Ама че тип. Съвсем е недисциплиниран. Като всички американци — разюздана пасмина… Наричат офицерите си на малко име, можете ли да си представите! — Веждите му отхвръкнаха нагоре. — А офицерите пък играят на карти с редниците! Бога ми, по-зле са и от австралийците, макар че и ония са една стока… Трагедия! Не могат да се мерят с Индийския корпус, нали?

— Не, сър — едва чуто каза Грей.

Полковник Брант се извърна рязко.

— Не искам да… Е, вярно… — Той млъкна и внезапно очите му се насълзиха. После продума с отчаяние: — Защо, защо направиха това? Защо, а, Грей? Та аз…, та всички ние толкова ги обичахме.

Грей сви рамене. Ако преди малко не го беше накарал да се извини, може би щеше да му стане жал за него.

За миг полковникът постоя безмълвно, после се обърна и излезе навън. Главата му бе наведена, а по бузите му се стичаха сълзи.

Когато през четиридесет и втора година Сингапур падна, почти всички негови войници-сикхи бяха минали на страната на врага и предадоха на японците английските си офицери. Сикхите първи станаха пазачи на военнопленническите лагери и някои от тях бяха толкова безмилостни, че бившите им офицери не виждаха бял ден. Всъщност единствено те бяха напуснали частите си масово, други дезертьори от Индийския корпус почти нямаше. Дори гурките1, минали през мъчения и унижения, останаха верни до един. Затова полковник Брант плачеше за своите хора-войниците, заради които бе дал и живота си, войниците, заради които бавно, ден след ден, умираше сега в този лагер.

Грей го изпрати с поглед, после забеляза Царя, който все още стоеше край пътеката и пушеше.

— Връщане назад няма — или ти, или аз — тихо прошепна той. Внезапно остра болка го преряза през корема, сякаш, за да му припомни, че и тази седмица дизентерията не го е отминала и го накара да седне на скамейката. — По дяволите! — наруга Грей и болката, и полковник Брант, и себе си, че се извини.

Мастърс се върна с пълната манерка и му я подаде. Грей отпи една глътка и му благодари, после взе да крои планове как ще пипне Царя. Но гладът го разкъсваше и той остави мисълта си да блуждае. Изведнъж лек стон прониза тишината. Грей хвърли бърз поглед към Мастърс, който седеше, без да осъзнава, че е издал звук, и следеше с очи стрелкащите се по гредите на тавана гущери, заети с лов на насекоми или с любовни игри.