Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » София преди 50 години
София преди 50 години - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

София преди 50 години

Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:

Ония, за които керванът на годините е превалил „над цветния хълм на младостта“, за които „напред се погледът не вглежда“, обичат често да се вглъбяват в миналото, да поплуват в тихите води на спомените, защото те са винаги успокоителни и никога не отравят с разочарования. Не че в миналото не е имало тегло и неволи — те са наши спътници от люлката до гроба. Но младините не чувствуват остро жилото на отровата им, а побелялата възраст, която вижда всичко ретроспективно, ги оставя в сянка, дори ги изличава: изпъква само светлината и радостта и безкритичната вяра в „доброто старо време“.
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 ... 56
Перейти на страницу:

Понеже става дума за Самуил, нека кажа, че Самуил беше добряк евреин, който имаше голям склад с театрални и други костюми. Той ги даваше под наем на трупи или на частни лица по време на карнавала. От това се препитаваше. Той даваше под наем и фракове, цилиндри, смокинги, рединготи. Много сватбари тогава, вместо да имат официални дрехи в своя гардероб, взимаха под наем от Самуил необходимия фрак и цилиндър за времетраенето на церемонията. Зная, че е имало случаи, когато и за официални приеми някои наши видни общественици са прибягвали до услугите на Самуил.

Най-често, обаче, в дъсчения театър Ангело Пизи играеха двама Ибиш Ага (арменецът Белиян и гъркът Атанас Вая).

По едно време в трупата на Вая се подвизаваше красивата българка Ирина, която пееше български и турски песни с много приятен глас. Тя привличаше голям брой офицери, особено от кавалерията. Освен турските фарсове с вечния герой Ибиш, който се прави на абдал, а надлъгва всичките, и единствената турска оперетка „Леблебеджи Хорхор Ага“, Ибишовци играеха от време на време шекспировата „Отело“ на турски език. От трагедия, това шекспирово произведение се превръщаше в най-смешния фарс, особено когато турският Отело се провикваше: — „Дездемона, хей гьонлюм Дездемона, Бана хер шей сьойле иопса сени богаръм бойле, бойле, динини скитим!“ А тя му отговаря — „Вай, Отело керата! Не пис бу миллет кабахат бенде йоктур, хей йолдаш.“ А когато Отело се самоубива и крещи „Иоли йорум ей джиджи кузум“, публиката умираше от смях. На тия ибишовски представления присъствуваха много чужденци, а един от редовните посетители беше нашият народен поет Иван Вазов. Вярно, че оскъдицата от спектакли беше голяма.

Като продължим по ул. „Витошка“, стигаме до днешната джамия Баня Баши. В дясно от джамията беше скътана женската баня, а в ляво към улица Търговска — мъжката. И двете бани бяха стари, едноетажни, схлупени постройки, с неудобни стаички за събличане, но с много по-изобилна минерална вода от днешната баня (част от тая вода се изгуби при постройката на новата баня) и с един голям майстор кафеджия. Пред женската баня, там гдето са днес халите, имаше голям мегдан, на който ставаше петъчният пазар.

Тук селянки от околността със своите пъстри носии и накити, със своите огърлици и пендари, с преплетени в косите си разни монети, а момите с глави обкичени с паунови пера и други украшения, предлагаха в изобилие масло по 10 гроша, кокошки по 4 гроша, гъски по 10 гроша. И при тези низки цени пазарлъците бяха безкрайни. Най-многобройни клиентки бяха чехкините и виенчанките, които се връщаха с препълнени панери. Софиянци и тогава живееха със сметка и економии. Приказни времена!… Една хубава картина от художника А. Митов обезсмъртява тоя пазар.

По-късно на същото това място бе построен големият дъсчен цирк „Хамершмид“. В тоя цирк дебютира и продължи своята кариера нашият, с международна известност, гимнастик Лазар Добрич. Той и неговият брат Ал. Добрич, борец, когото познавахме под името Сандо Абдала, се прочу от деня, в който той се бори и победи една мечка. Тогава го нарекохме Сандо Боримечката. По-късно циркът биде превърнат в театър и в него гостуваше оперната трупа на Енрико Масини с познатия тенор Гуаско, баритона Белини, баса Газоти и с диригент покойния Франки, по-късно диригент в нашата опера и учител в италианското училище. Тук, в тоя цирк-театър, субсидираната трупа „Сълза и смях“ даде първите си популярни представления.

По този повод ще разкажа един епизод за първото неуспешно популярно представление, подробности за което зная от г. Иван Попов. Историкът Ив. Радославов, като член на театралния комитет при М-вото на просветата, взема инициативата да се създадат популярни спектакли и за тая цел избира цирк „България“ като единствено място, гдето може да се побере по-многочислена публика. Иван Попов, придружен от тогавашния касиер на трупата — П. Въжаров, преглеждат театъра и констатират, че той е неудобен за целта и че главно нямало място за обличането и гримирането на артистите. Радослав, който ги придружавал, намерил, че конюшните могат да бъдат използувани като артистически ложи за обличане.

— Как? — казва Попов — искате да поставяме дрехите си върху яслите и да тъпчим по тор?

На земята имало 10 см. конски тор.

— Да не би да искате да ви постелем червен плюшен килим? — запитал саркастично Радославов.

— Ще дойде ден и това да стане, пророкувал маститият артист.

И понеже Радославов бил господар на положението, трупата е трябвало да се подчини и да играе в тоя цирк.

Когато вечерта започнало представлението, завалял проливен дъжд. Дъсченият покрив бил слаб и дъждът почнал да вали на сцената и в зрителната зала. Повечето от зрителите отворили чадърите си, а ония, които нямали чадъри, покрили главите си с вестници или кърпи. Самият Радославов се подслонил под една ложа. Актьорите, обаче, не можели да отворят чадъри на сцената. Завесата била спусната и Петър Въжаров се явил на авансцената и съобщил, че представлението се отлага.

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 ... 56
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)