Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
— Бог да е с теб — отвърнах й също толкова ядосано.
Тя бързо се отдалечи по огледалния мраморен под. Походката й беше грациозна. Преглъщайки, усетих вкус на кръв. Така жестоко бях прехапал устните си, за да не извикам подире й. След това стъпките й се забавиха, а щом достигна черковната врата, тя не се сдържа и се извърна. Виждайки ме да стоя на същото място без намерение да я последвам, тя се затича към мен, вдигна ръка и ме перна разгневено по бузата. Страната ми запламтя и ухото ми запищя, но сърцето ми се възрадва, защото не ме зашлеви импулсивно, а се огледа преди това — да не би някой да я види.
Стоях без да се съпротивлявам и без да продумам. След кратка пауза тя се врътна и си тръгна, а аз останах на мястото си, като я проследих само с поглед. С неимоверно усилие на волята си я накарах да се разколебае, да спре, да се обърне и да се върне при мен. На устните й играеше усмивка, а кафявите й очи искряха от изумление.
— Простете ми, драги господине! — рече тя. — Вероятно лошо съм възпитана, но сега съм съвсем покорна. За съжаление не притежавам книга с турски приказки. Вие може би ще ми заемете такава книга, за да се науча как женската хитрост може да надвие мъдростта на мъжете. — Тя взе ръката ми, целуна я и я допря до бузата си. — Усещаш ли как горят страните ми?
— Не прави така! — предупредих я аз. — Освен това една от бузите ми е много по-сгорещена. Ти едва ли имаш нужда от уроци по хитрост. А и турците не биха могли на нищо повече да те научат.
— Как можа да ме оставиш да си тръгна, без да се втурнеш подире ми! — удиви се тя. — Дълбоко нараняваш в мен жената.
— Това все още е игра — отвърнах с разпален поглед. — Все още имаш възможност да се откажеш. Аз не ще ти досаждам. Няма да те преследвам. Ти сама трябва да избереш.
— За мен няма вече път назад — защити се тя. — Аз избрах, когато написах онези три думи. Избрах, когато не те отблъснах още в „Света София“. Избрах, когато ме погледна в очите. Не бих могла да се оттегля, дори да желаех. Но моля те, не прави нещата по-трудни, отколкото са!
Излязохме от черквата, хванати за ръка. Тя се ужаси, забелязвайки спускащия се вече сумрак.
— Трябва да се разделим — отсече тя. — И то веднага!
— Не мога ли поне малко да те поизпратя — помолих, неспособен да се сдържа.
И тя не можа да ми откаже, макар че беше непредпазливо. Вървяхме един до друг докато мракът се спускаше върху зелените куполи на черквите, фенери проблясваха пред разкошните къщи по главните улици, а подире ни вървеше на пръсти кльощаво жълтеникаво куче, което по неизвестни причини се беше привързало към мен, беше ме следвало от къщата ми до черквата на „Светите Апостоли“, и зъзнейки, бе чакало да изляза оттам.
Тя не пое към двореца, както бях очаквал, ами в противоположна посока.
Вървяхме покрай развалините на Хиподрума. Всеки ден на това място млади гръцки момчета се упражняват в стрелба с лък или играят на топка, яздейки кон с дълга пръчка в ръка. В полумрака порутените постройки изглеждаха огромни. Кубетата на „Света София“ се въздигаха великански в небесата, а черната каменна грамада на стария императорски дворец се тъмнееше насреща ни. Нито една светлинка не проблясваше оттам. Запустелите му зали се използват само за някои по-специални церемонии. Мракът милостиво криеше от очите ни умиращия град. Мраморните колонади са пожълтели, стените са пропукани, във фонтаните не бълбука вече вода, а обраслите с трева басейни в парковете са пълни с опадали чинарени листа. Без да си проговорим, забавихме крачка. Вечерницата вече беше изгряла, когато поспряхме в сянката на пречупените колони край стария дворец.
— Оттук продължавам сама — отсече тя. — По-нататък не бива да ме изпращаш.
— Наметката ти може да привлече крадци и просяци — възпротивих се аз. Тя изправи още по-гордо глава.
В Константинопол няма разбойници, нито просяци. На пристанището или откъм Пера — може би, но не и тук, в града. Това е самата истина. В Константинопол дори просяците са кльощави, но горди. Те стоят тук-там пред черквите и гледат втренчено пред себе си с премрежен поглед, все едно че се взират хиляди години назад в миналото. Щом получат милостиня от латинец, промърморват благословия, но след като им се обърне гръб, плюят с погнуса и дълго трият монетата в дрехите си, за да я очистят от скверното докосване. Разорените мъже и жени предпочитат манастира пред просията.
Аз трябва да се прибирам — настоя тя, но изведнъж ме прегърна и притисна глава до гърдите ми, та усетих аромата на хиацинти в студената нощ. Не потърсих нито страните, нито устните й. Не желаех да я обидя с това, което е подвластно само на тялото. Попитах: