Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Слугата не ме проследи. Но в този древен град имаш чувството, че стените, дуварите и колоните те следят с невидими очи. Работници, що разчистват развалините, вадейки камъни за поправка на крепостните стени, ми показаха изровени от пясъка почернели от времето монети. Те нямат никаква стойност сега, но са почти на хиляда години.
Преплувах с лодка през залива до бреговете на генуезката Пера. Никой не ме попита за нищо. Лодки шетат напред-назад непрестанно, пълни с най-различни товари. Генуезците са добри търговци. Ако само пожелая, мога начаса да забогатея, продавайки оръжие. Вероятно гърците ще се отнасят към мен с повече уважение, ако им продавам остарели оръжия на баснословни цени. Може би тогава ще ми имат доверие и ще повярват в искрените ми намерения.
В Пера се продават също така най-различни сведения, и то във всяка винарна. Та генуезците не са в тази война на страната на султана. Това би било неразумно. Чрез Пера султан Мехмед знае всичко, що става в Константинопол. А пък ние научаваме, ден за ден, за султанските приготовления.
В двора на най-известния и уважаван търговец видях купол с пощенски гълъби. Донесени от Египет. Това означава, че султанът в Адрианопол още на деня узнава за пристигането и отплаването на всеки кораб, за неговия товар и за това, кой му е капитан. Високата кула в Пера е несравнима наблюдателница. От нея се виждат не само морето и Босфорът, но и що става в града — от Акропола до Влахерна.
След като се върнах, дълго наблюдавах от прозореца на моята къща със смъдящи очи веещия се на кулата в Пера генуезки флаг кръстоносец. Втресе ме. За първи път от седем години пих вино, но от него само ми стана още по-тъжно на душата.
В този студен ден все още не можех да проумея що за безумна възбуда ме накара да се откажа от султан Мехмед и да заложа живота си на карта за един град, който ми е чужд и който не желае да ме приеме като свой. Защо не останах да следвам този нов Александър като глас на неговата собствена съвест, що му бе оставен в наследство от баща му. За разлика от Мурад той не вярваше в ангелските ми способности, въпреки че кучета и диви животни ми се подчиняваха. Само се развличаше да изостря интелекта си върху моите познания. Умът му беше като бръснач, а моето познание — черен шмиргел. Вероятно неподкупността ми го забавляваше.
Трябваше да го напусна, макар да вярвах, че вече нищо не е способно да ме развълнува. Сам се удивих от бягството си много повече отколкото Мехмед.
26 декември 1452
На сутринта слугата ми ме изненада, като застана пред мен и предупредително ми каза:
— Господарю, избягвай да посещаваш Пера много често.
За първи път го огледах внимателно. До този момент той беше принудително зло, дошло ведно с наетия от мен дом. Грижеше се за дрехите и храната ми, наглеждаше къщата по нареждане на нейния собственик, премиташе двора и без съмнение снабдяваше Черната одая във Влахернския дворец с донесения за моите срещи и посещения.
Не таях лоши чувства към него. Беше само един окаян старец, когото дори не поглеждах. Сега обаче го огледах. Беше дребен на ръст, с рядка брадичка и болни колене. Очите му типично гръцки — изпълнени с бездънна печал. Дрехите му бяха протрити, лекьосани, а гащите му — изпъстрени с кръпки.
— Кой ти нареди да ми кажеш това? — попитах го аз.
— Аз ти мисля само доброто — засегна се той. — Та нали докато живееш в тази къща ти си мой господар.
— Но аз съм латинец.
— Не, не, не си латинец — запротестира старецът. — По лицето ти се познава, че не си.
Безмълвен в изумлението си, наблюдавах как той се хвърли на колене пред мен и опитвайки се да ми целуне ръка, помоли:
— Не ме унижавай, господарю! Наистина, пия от виното, що остава по чашите, и прибирам за себе си търкалящите се по пода дребни монети, а част от зехтина занасям на сестра си и майка си, понеже целият ни род е много беден, но ще престана, ако това те разгневява, защото знам кой си.
— Това ни най-малко не ме гневи — рекох удивен. — Бедният има право да живее от трохите, що падат от трапезата на богатия. Прехранвай целия си род за моя сметка докато ми слугуваш. Парите нямат никаква стойност за мен. Наближава момент, в който пари и собственост загубват значението си. Пред лицето на смъртта всички сме равни и във везните божии добродетелта на комара тежи толкова, колкото и тази на слона.