Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Говорех така надълго и нашироко, за да мога да изуча чертите му. Стори ми се, че лицето му беше честно, но лицата често лъжат, пък и как ли грък можеше да се довери на грък.
— Не е необходимо да ме заключваш в мазето — рече той — когато не искаш да знам къде отиваш и какво правиш. Там е толкоз студено, та ставите ми премръзват. Оттогава съм хремав, ушите ме болят, а коленете ме въртят от лошо по-лошо.
— Стани на крака, чудако, и излекувай болките си с вино — рекох аз и изрових един златен безант. За него това беше цяло състояние, защото в Константинопол бедните са много бедни, а малкото на брой богаташи — червиви с пари.
Той съгледа монетата на дланта ми и очите му просветнаха, но след това поклати глава и каза:
— Господарю, не оплаках болките си, за да прося. И не е необходимо да ме подкупваш. Ако само пожелаеш, не ще виждам и не ще чувам нищо, което не искаш да видя и да чуя. Само ми заповядай.
— Не те разбирам — признах аз.
Той посочи с пръст жълтеникавото куче, което бе започнало да дебелее. То лежеше на черджето си край вратата, подпираше муцуна на земята и следеше с очи всяко мое движение.
— Нима кучето не те следва и не ти се подчинява? — попита той.
— Не разбирам за какво говориш — повторих и хвърлих златната монета на килима пред него.
Старецът се наведе, взе монетата в ръка и ме погледна в очите.
— Не е необходимо да ми се откриваш — продума той. — Как бих могъл изобщо да си помисля подобно нещо! Твоята тайна е свята за мен! Вземам парата само защото настояваш. Тя ще донесе на мен и на семейството ми огромна радост. Но още по-голямо щастие е за мен, че мога да ти служа.
Неговите тайнствени намеци ме раздразниха. Разбира се, и той, както и всички останали, подозираше, че все още тайно съм на служба при султана и че само за очи съм избягал от турския лагер. Вероятно се надяваше да го спася от робство, когато султанът превземе града. Такова подозрение можеше да ми е от полза, ако имах нещо за криене. Но как можех да се доверя на човек от толкова нисък произход.
— Жестоко се лъжеш, щом се надяваш чрез мен да се спасиш — отвърнах. — Не съм вече на служба при султана. Повтарям това и се заклевам вече за десети път пред онези, които ти плащат да ме шпионираш. Започвам да губя търпение. Затуй още веднъж ще повторя и пред теб. Не служа вече на султана.
— Не, не служиш. Ами че аз знам това. Та как би могъл точно ти да служиш на султана. Когато те разпознах, все едно гръм разтресе земята под нозете ми.
— Да не си пиян? Или пък бълнуваш? Тресе ли те? И какво изобщо бръщолевиш? — извиках, но душата ми странно се развълнува.
Старецът ми се поклони и рече:
— Да, пил съм, господарю. Прости ми! Това няма да се повтори.
Но неговите налудничиви приказки ме накараха да се огледам в огледалото. По една или друга причина бях решил вече да не ходя на бръснар, ами се бръснех сам и то много по-прилежно. От апатия и скука през тези няколко дена бях занемарил този си навик. Промених също така и облеклото си, така че по него още по-ясно от преди личеше, че съм латинец.
2 януари 1453
Тя дойде! Въпреки всичко тя дойде!
Беше наметната със светлокафява мантия, а на краката си носеше меки кафяви обувки. Вероятно си въобразяваше, че е отлично предрешена, но и най-простият не би я сбъркал с Жена от нисък произход. Кройката на наметката й, нейната прическа, дори начинът, по който бе забулила лицето си с тънък воал, разкриваха ранга и благородния й произход.
— В името божие добре дошла — изрекох аз, без да мога да сдържа напиращите в очите ми сълзи. Даже жълтото куче въртеше радостно опашка.
— Това е същинска лудост — рече тя. — Лудост и магия. Знам, че ще ме открият, и въпреки това не можех да не дойда. Дойдох, макар и против волята си.
— Как успя да влезеш? — нетърпеливо запитах аз.
Тя все още държеше воала пред устата си.
— Дребен кашлящ старец ми отвори, щом почуках — отвърна тя. — Би трябвало да обличаш слугата си по-добре и да го караш да се вчесва и да подстригва брадата си. Той така се засрами от вида си, че ми обърна гръб, без даже да ме погледне. — Тя се огледа наоколо. — И стаята ти има нужда от почистване. — Погледът й бързо се отклони от ъгъла на одаята. Аз метнах един килим върху неоправеното си легло и изтичах навън. Слугата ми стърчеше насред Двора, зареял поглед в облаците.
— Какъв красив ден — отбеляза той, усмихвайки се лукаво.
— Да, прекрасен ден — съгласих се аз и се прекръстих по гръцки обичай. — Най-чудесният ден в моя живот. Изтичай да купиш вино, сладкиши, бонбони, печено месо и сладка. В изобилие. Донеси една голяма кошница, та да има и за теб, и за братовчедите ти, за леля ти и за целия ти род. Ако по пътя си срещнеш просяци, дай им милостиня и ги благослови.