Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Колко дълга може да бъде една седмица? Колко странно е да си в очакване, щом вече си бил сигурен, че нищо не те очаква? Дори очакването е наслада сега, когато нетърпението и изгарящата треска на младостта отдавна са се разсеяли. Но аз нямам вече сили да вярвам. Ами ако тя не е това, що си въобразявам? Може би се самозалъгвам? Но въпреки ледения вятър от Мармара и кръжащите във въздуха снежинки не изпитвам нужда от топлината на мангала. Тялото ми е като пещ, пълна с жарава.
22 декември 1452
Наближава Рождество Христово. Венецианците и генуезците от Пера се готвят усърдно. Но гърците много не се вълнуват по Коледа. Техният голям празник е Великден. И не като ден на Христовите мъки, а като тържество на възнесението небесно. Вярата им е ревностна, екзалтирана, мистична и опрощаваща. Те даже еретиците си не изгарят на клада, а им позволяват да се покалугерят и покаят. И кардинал Исидор не замеряха с камъни, а само викаха: „Вземи си безквасния хляб и се омитай в Рим!“
Такава светла вяра и възторжена преданост, що струи от лицата на поклонниците в черквите, не се среща вече из западните държави. Там опрощението се купува с пари.
Но великият град е започнал да се обезлюдява. Навремето гигантските му стени обграждаха милиони, а сега се е свил и е жив само по хълмовете, край площадите и пристанището. Рушащи се къщи, развалини и пустош се простират между населените части и крепостните стени, предоставяйки оскъдни пасища за кози, магарета и коне. Трева до колене, бодливи храсти, празни къщи с порутени покриви — и леден вятър откъм Мармара, каква неизказана печал.
Венеция изпрати два бойни кораба. И петдесет наемника от папата в Рим, що пристигнаха с кардинал Исидор. Освен това имаме насила задържани кораби и с обещания съблазнени латинци. Забравих да спомена и петте византийски бойни галери от императорския флот. Те се полюшват в пристанището със застояла вода на дъното, без платна и вонят отдалече на тиня. Топовете им са зеленясали и задръстени с ръжда. Вероятно великият стратег Нотарас възнамерява да ги ремонтира и стегне в бойна готовност, макар че императорът няма пари за това. Бойните галери са прескъпо удоволствие.
Получи се също малко жито, зехтин и вино от Егейските острови. Мълви се, че турците са опустошили Морея, та оттам помощ едва ли ще дойде, ако изобщо Константин може да се довери на братята си. Димитър поне беше против унията още във Флоренция. След смъртта на император Йоан само майка им успя да предотврати братоубийствената война.
Аз не ги познавам. Не мога да се докосна до сърцата им. Те остават чужди за мен. Дори мерилото им за време е различно от моето. За тях това е 6960-а година от сътворението на света, а за турците — 856-а година от възнасянето на техния пророк. Що за безумен свят! А може би латинското преобладава в сърцето ми?
Тя все пак не дойде. Вероятно желаеше да печели време и, прикривайки следите си, благоприлично да се раздели с мен. Аз дори името й не знам. Защо ли не проводих кучето си подире й? То щеше да ме заведе до входната врата на нейния дом. Но какво ли щеше да промени това? Задоволен каприз и любопитство — всичко беше на нейна страна.
Пък нали е гъркиня, гъркиня като мен, защото в жилите ми тече бащината ми кръв — тази изтощена, коварна, изменническа, жестока византийска кръв. И ако жената е коварна, било то християнка или туркиня в което и да е кътче по света, то гъркинята е дваж по-коварна. Та нали зад гърба си има две хиляди години опит. Оловно е сърцето ми и в жилите ми олово тече. Мразя този умиращ град, що сляпо се взира в миналото си и не желае да повярва в това, дето чака пред портите му.
Мразя, защото обичам.
23 декември 1452
Обиколих от Акропола до Буколеона. Взирах се в дебело иззиданите стени, в обкованите с желязо порти, в малките сводести прозорци по горните етажи на каменните къщи. Дървените къщи не заглеждах. Помолих се в черквата на Сергиус и Бакхус, край вълнолома. Но Господ не понася двойно счетоводство.
Вървях от колонадите до мраморните кули край Златния рог. От портата на Свети Роман до градините на Влахернския дворец7. Никой не ме спря, когато прекрачих и влязох вътре.
Може би за заблуда ме бе повела в друга посока. Може би тя все пак живее в двореца. Земята е жълтеникава, вледенена и мъртва. Паркът е затрупан с нападали листа. Напразно търсих постройката, в която по времето на моето детство изкуствени птици чуруликаха в позлатени кафези. Не я намерих. Дори стражата в недоумение поклати глава, без да разбира какво питам. Там император Йоан покръстваше варварите, тези, що бяха дошли при нас от запад — доктор Кузански8 и другите пратеници на църковното малцинство.
7
Дворецът, изграден до брега на Златния рог, близо до дългата крепостна стена, е завършен при Мануил Комнин (1143–1180). Той е известен под името Влахернски дворец. Построен е в близост до черквата „Света Богородица Влахернска“. Местността се нарича Влахерна. В този палат Михаил Комнин пренесъл изцяло императорската резиденция.
8
Николай Кузански (1401–1464) — немски философ, теолог, учен, църковен и политически деец — кардинал, епископ, главен викарий в Рим. Оказва значително влияние на европейската политика на своето време.