Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Имах предвид Броуди… — започна Елбраян, ала Пони не го остави да довърши.
— Знам — прекъсна го тя. — Аз също не му вярвам… не съвсем.
И като видя изписалата се по лицето му изненада, добави:
— Гоблини съществуват. В това поне можем да бъдем сигурни. Значи основателите на селото няма как да не са имали вземане-даване с тях.
— А фоморийците? — скептично попита Елбраян, ала Пони само сви рамене — трудно й бе да отхвърли съществуването им просто ей така, особено след като току-що бе видяла гоблиновия труп.
Приятелят й не настоя, макар все още да вярваше, че в приказките на стария Броуди има повече самохвалство, отколкото истина. Всички подобни мисли обаче се изпариха от съзнанието му в мига, в който Джилсепони се обърна и се взря в маслиненозелените му очи, а лицето й бе само на няколко сантиметра от неговото.
Изведнъж Елбраян усети, че не му достига дъх. Пони беше близо — прекалено близо! — и по нищо не личеше, че има намерение да се отдръпне!
Тъкмо обратното, наклонила глава встрани, тя се приближаваше все повече и повече, докато устните й — така меки и подканящи! — се изравниха с неговите. Вцепеняваща паника заля Елбраян като вълна и се смеси с бушуващите в гърдите му чувства, които той не разбираше. Част от него искаше да избяга, ала друга, изненадващо голяма част, го караше да остане.
В този миг вратата на странноприемницата се отвори и двамата приятели светкавично отскочиха един от друг.
По-малките деца изтичаха навън и веднага се скупчиха около тях.
— Какво ще правим сега? — попита някой.
Елбраян и Пони се спогледаха развеселено.
— Трябва да сме готови за връщането на гоблините — подхвърли ДРУГ.
— Гоблините никога не са били тук — напомни му Пони.
— Но скоро ще дойдат! — уверено заяви момчето. — Така каза Кристина.
Като по команда, всички погледи се насочиха към десетгодишната Кристина, която не откъсваше очи от Елбраян.
— Гоблините винаги се връщат за своите мъртви — разпалено обясни тя.
— Ти пък откъде знаеш? — учуди се Елбраян, без дори да се опита да прикрие недоверието си.
Наранена, Кристина сведе поглед и започна да подритва сухата пръст в краката си.
— Баба каза така — притеснено отвърна тя и Елбраян мислено се наруга, задето я бе обидил по този начин.
Останалите мълчаха, попивайки всяка дума на своя предводител. Пони обаче го сръга в ребрата. Тя неведнъж му бе казвала, че Кристина го харесва и понеже не смяташе, че едно десетгодишно момиченце може да й бъде конкуренция, намираше увлечението й за очарователно.
— Е, сигурно е права — съгласи се Елбраян доста по-меко и Кристина вдигна грейнал поглед. — Това значи — продължи той, обръщайки се към навеса, — че трябва да сме готови да ги посрещнем.
Останалите хлапета го слушаха със зяпнала уста и Елбраян тайничко намигна на Пони. За негова изненада обаче, вместо да се усмихне, тя сбърчи чело.
Дали пък всичко това не бе нещо повече от невинна детска игра?
Глава 2
Истинска вяра
Облечени в плътни, кафяви плащаници с широки ръкави и големи качулки, спуснати ниско над лицата, те стояха един до друг, безмълвни и смирени, с поглед сведен към земята и превити рамене и макар да бяха скръстили ръце пред гърдите си, дебелият, кафяв плат ги скриваше чак до върха на пръстите.
— Благочестие, достойнство, бедност — напяваше носово старият абат Далбърт Маркварт, изправен на терасата, която се издигаше над главния вход на Сейнт Мер’Абел, най-знаменития манастир в цял Хонс-де-Беер.
Издигнат насред скалите, надвиснали над югоизточното крайбрежие, Сейнт Мер’Абел съществуваше вече почти хиляда години. Мрачен и достолепен, той постепенно се разрастваше, надстрояван от всяко ново поколение. Сивите му каменни стени като че ли се кореняха дълбоко в земните недра — не обикновена постройка, а зримо въплъщение на първичната им сила. Ниски кули увенчаваха всеки ъгъл на крепостната стена, а тесните прозорци недвусмислено говореха, че това е място, построено за размисъл и отбрана. Надземните нива бяха впечатляващи (само стената, която гледаше към морето, се простираше на протежение повече от миля), ала в действителност същинската част на манастира не можеше да се види отвън, тъй като се намираше дълбоко под повърхността. Прави, добре укрепени тунели тръгваха във всички посоки; на внушителна площ се разстилаха огромни подземни зали — повечето от тях бяха позадимени заради факлите, които не угасваха нито за миг, ала някои бяха осветени с магия. Тук живееха седемстотин монаси и още двеста слуги, много от които никога не излизаха навън, освен за съвсем кратко — най-често, за да отидат на пазар в село Сейнт Мер’Абел, разположено на около три мили от крайбрежието.