Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Елбраян се изчерви и извърна очи. По-рано тази година в една от примките на децата се бе хванал язовец и Елбраян, като най-голям от всички, бързо бе поел командването над малката групичка. Наперено се беше приближил до капана, само за да установи, че животното някак си е успяло да прегризе въжетата, които го възпираха. Когато освирепялото създание се бе нахвърлило срещу него с оголени зъби, говореше легендата (а сред децата историята за случилото се онзи ден си беше истинска легенда), Елбраян „побягнал толкова бързо, че така и не усетил кога тръгнал по дънера на най-близкото дърво, без дори да се държи за клоните“.
Останалите хлапета също избягали, ала не чак толкова далеч, че да не станат свидетели на пълното унижение на своя водач, когото разлютеното животно държало на дървото още цял час.
Проклетият му язовец, помисли си Елбраян, пък и Пони, дето не можеше да остави старата рана на мира. Без да каже нито дума, той се обърна и си тръгна.
Пони не можа да сдържи развеселената си усмивка, докато го наблюдаваше, чудейки се в същото време дали този път не бе отишла прекалено далеч.
Тази вечер селската странноприемница беше пълна до пръсване, макар да нямаше човек, който вече да не е чул историята за битката с гоблина. Ловците, научили бяха всички, се натъкнали на шест гоблина, или, по-точно, случило се така, че двете групи излезли от един и същ гъсталак, на един и същ открит бряг, само на няколко метра едни от други. След като първоначалното стъписване отминало, гоблините запратили копията си по мъжете, ранявайки един от тях. Последвалата битка била кратка, но свирепа; святкали ножове и ками, а някои от ловците дори усетили зъбите на гнусните създания, преди да надвият двойно по-малобройния противник, който побързал да се скрие в шубраците също така бързо, както се и появил малко по-рано. Единственото по-сериозно нараняване получил гоблинът, чийто труп мъжете носеха — след като бил пронизан в дробовете от копие, той се опитал да избяга с другарите си, ала така и не успял да достигне храсталаците и, останал без дъх, се строполил на брега и малко по-късно умрял.
Олван Уиндон повтори историята пред събралите се хора, опитвайки се да не я украсява с ненужни измислици.
— Следващите три дни прекарахме в търсене на следи от гоблини, но така и не открихме — завърши той.
Начаса няколко халби подскочиха във въздуха:
— Да живее Шейн Макмайкъл! — отекна мощен рев. — Убиецът на гоблини!
Наздравицата бързо бе подета от останалите и Шейн Макмайкъл, тих, строен младеж, едва с няколко години по-голям от Елбраян, неохотно пристъпи напред и застана до Олван пред огнището. След много подканяния и настоявания, той най-сетне се видя принуден да опише битката с всички подробности — ловкото си извъртане, умелия начин, по който бе избегнал атаката на противника и най-вече — мълниеносния удар, дошъл толкова бързо и мощно, че гоблинът не успял да се предпази.
Елбраян попиваше всяка негова дума и така живо си представяше битката, сякаш сам той бе участвал в нея. Ех, ако можеше да бъде на мястото на Шейн!
Постепенно мъжете заговориха за онова, което други хора били „забелязали“ напоследък, бе споменато и за гоблина, който се бил появил край Тревясал лъг, неколцина дори заявиха, че се били натъкнали на необичайно големи следи, но досега си били мълчали. В началото Елбраян слушаше с отворена уста, ала не след дълго започна да се досеща (за което говореше и изражението на баща му), че по-голямата част от приказките не са нищо повече от опит за привличане на вниманието. На Елбраян дори му се стори малко странно, че възрастните могат да се държат по този детински начин, особено пък в такъв сериозен момент.
От дума на дума разговорът се прехвърли (не без дейното участие на Броуди) върху чудовищата изобщо — от многобройните дребни гоблини до редките и крайно опасни фоморийски великани. Броуди звучеше като човек доста сведущ по тези въпроси, ала малцина от присъстващите взимаха на сериозно всичко, излязло от устата му.
Дори Елбраян бързо осъзна, че старецът надали знае за гоблините много повече от останалите си съселяни и най-вероятно никога през живота си не е зървал истински фоморийски великан. Момчето срещна погледа на Пони, която очевидно започваше да се отегчава, и кимна към вратата.
Младото момиче бе навън, още преди той да успее да се надигне от стола си.
— Празни приказки — уверено заяви Елбраян, щом излезе от странноприемницата.
Нощта бе хладна и двамата инстинктивно застанаха близо един до друг, за да се стоплят.
— Обаче трупът на гоблина си остава факт — отвърна момичето и махна към навеса, където мъжете бяха оставили мъртвото тяло. — Историята на баща ти си беше съвсем истинска.