Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Ами да, внезапно осъзна Авелин, навярно именно това се очакваше от новопосветените — да бъдат смаяни и поразени. С тази мисъл, той отново се огледа наоколо, спокойно и открито. Като че ли започваше да разбира истинската същност на манастира. Орденът на Сейнт Мер’Абел се славеше не само с благочестиви и смирени монаси, но и с опитните си войни. През осемте години, които бе прекарал, готвейки се да постъпи в манастира, Авелин почти не бе изучавал бойни изкуства, ала предполагаше, че тази част от обучението му тепърва предстои.
За него тя щеше да бъде преди всичко нежелано губене на време. Единственото, което чувствителният, благороден младеж искаше, бе да служи на своя Бог, дарявайки мир, изцеление и утеха. В очите на Авелин Десбрис нищо на този свят, та дори и най-несметното драконово имане, или пък властта на най-могъщия крал, не можеше да се сравнява с удовлетворението, което един живот, посветен на тези идеали, можеше да му даде.
И ето че сега, когато се намираше зад стените на Сейнт Мер’Абел, най-сетне имаше възможност да го постигне. Това бе неговият шанс.
Или поне така вярваше.
Глава 3
Целувката
Животът в Дъндалис бързо потече постарому. Дните след завръщането на ловците постепенно прераснаха в седмица, после в две и мисълта за убития гоблин полека-лека бе изместена от далеч по-належащите тревоги покрай настъпващата зима. Тя нямаше да се забави дълго, а имаше още толкова много за вършене — да се прибере последната реколта, да се изсуши и опуши месо, да се закърпят прокъсаните тук-таме колиби, да се почистят огнищата. С всеки изминал ден опасността от гоблиново нападение изглеждаше все по-нереална; с всеки изминал ден все по-малко от възрастните обикаляха селцето, за да се уверят, че наоколо не се навъртат врагове.
И именно в това Елбраян и приятелите му (някои от които едва бяха навършили шест години) виждаха своя шанс. В началото призракът на гоблиновата заплаха държеше родителите им нащрек, ала малко по малко бдителността отстъпи място на тъпа тревога някъде в дълбините на подсъзнанието им. У децата обаче, с тяхното живо въображение и ненаситна жажда за приключения (все още неусмирена от болката на истинска загуба), представата за гоблиново нападение предизвикваше единствено приятна възбуда — ето това беше време, когато героят у всеки от тях можеше да се прояви! Елбраян и другарите му предложиха да патрулират около селото още в деня, в който ловците се завърнаха. Всяка сутрин те отиваха при старейшините на Дъндалис и всяка сутрин срещаха недвусмислен, макар и любезен отказ и получаваха някоя доста по-скучна задача. Дори Елбраян, който съвсем скоро щеше да остави детството зад гърба си, за да бъде приет в света на възрастните, прекара почти цяла седмица в чистене на мръсни комини.
Ала въпреки това той не само не губеше надежда, ами успяваше да поддържа подобно настроение и у приятелите си. Възрастните вече започваха да се уморяват от постоянното патрулиране, като в същото време все повече се убеждаваха, че инцидентът с гоблините е бил просто злощастна случайност — прогонените от тях създания надали биха имали смелостта да припарят до мястото на битката, камо ли пък да проследят човеците чак до селото им, на повече от тридесет мили оттам.
И ето че когато две спокойни седмици отминаха без следа от навъртащи се наоколо врагове (с изключение на един-два празни слуха за забелязани недалеч от селото гоблини, които обаче дори и най-предпазливите жители на Дъндалис отхвърлиха като неверни), Елбраян със задоволство установи, че съпротивата в гласа на баща му бе станала значително по-слаба. Затова, когато една сутрин, вместо да поклати неодобрително глава, Олван начерта в прахта груба скица на околните земи и му посочи къде да застане с другарите си, Елбраян ни най-малко не се учуди.
Изненада се обаче — и то много приятно — когато баща му извади семейния меч — късо, дебело оръжие, осеяно с много резки и доста поръждясало, ала все пак — един от малкото истински мечове в селото.
— Погрижи се всички от отряда ти да са добре въоръжени — най-сериозно заръча Олван. — И се увери, че всички добре познават както ползата, така и опасността от своето оръжие.