Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Не, това бе само тяхно преживяване — негово и на Пони. Все така безмълвно, той я гледаше как бавно се пробужда за света, който ги заобикаляше — долчинката, нощта и него самия. Струваше му се, че почти може да види как духът й се завръща в тялото — стройното тяло, което с всеки изминал ден ставаше все по-женствено.
Изведнъж усети как го обзема неудържимо желание да изтича и да я целуне, и трябваше да впрегне цялата си воля, за да устои на този необясним порив.
— Какво? — учуди се Пони, виждайки объркването и уплахата, изписали се неочаквано на лицето му.
Елбраян отвърна очи, ядосан, задето бе допуснал подобна слабост. Та Пони беше момиче и макар той да не се срамуваше да я нарече своя приятелка, всяко по-дълбоко чувство бе чисто и просто ужасяващо!
— Какво става, Елбраян? — повтори Пони. — Песента на горския дух ли?
— Дори не я чух! — сопна се момчето, макар че сега, като се замислеше, май наистина бе доловил някаква мелодия в далечината.
— Какво има тогава? — настоя Пони.
— Нищо! — рязко отвърна той. — Да вървим. Скоро ще съмне.
И с тези думи той се закатери по склона с цялата бързина, на която беше способен, като често приклякваше и започваше да пълзи на четири крака, а падналите есенни листа шумоляха под тежестта на тялото му. Пони го изгледа недоумяващо, после се поусмихна, а по бузите й плъзна лека руменина — струваше й се, че се досеща за чувствата, срещу които Елбраян се съпротивляваше… същите, с които и тя самата се бе преборила съвсем наскоро.
Всъщност тя не толкова ги бе надвила, колкото се бе научила да ги приема и дори да им се наслаждава, да се радва на топлината, която се разливаше по тялото й всеки път, щом го видеше. Надяваше се, че сега, когато и той преживява същото, изходът от неговата лична борба ще е подобен на нейния.
Настигна го чак на върха на хребета. Зад тях, потънал в тишина и мрак, Дъндалис спеше дълбоко. Целият свят като че ли бе потънал в сън, не се чуваше ни птича песен, ни повей на вятър. Двамата приятели седнаха един до друг, ала в същото време разделени — разделени от половин метър и от стената, издигната от настанилия се в душата на Елбраян смут. Момчето не помръдваше, просто седеше неподвижно, вперило нетрепващ поглед в разстлалата се в краката му долина, сякаш мракът наоколо бе толкова дълбок, че му пречеше да разбере къде е попаднало.
От своя страна Пони бе доста по-оживена. Погледът й дълго се задържа върху него, докато най-сетне притеснението на Елбраян стана толкова очевидно, че тя го съжали и отмести очи — първо към селцето, където сега проблясваше далечна свещичка, а после обратно на юг, към нощното небе и Ореола, който бързо избледняваше. Все още можеше да различи по-ярките цветове, ала онзи неповторим миг на съвършена красота и безмълвно самовглъбяване си бе отишъл. Сега тя отново беше Джилсепони, просто Джилсепони, която седеше на върха на склона и заедно със своя приятел очакваше завръщането на баща си и останалите ловци. А утрото бързо настъпваше. Тя все по-ясно виждаше ширналото се в краката й село, дори успя да разпознае някои от къщурките и даже отделните колове от оградата на корала на Бънкър Кройър.
— Днес! — гласът на Елбраян я сепна и тя се обърна, за да го погледне.
По всичко личеше, че приятелят й отново си е възвърнал душевното спокойствие, сякаш смущението му се бе стопило заедно с отминаващата нощ.
— Ще си дойдат днес — убедено кимна той.
Пони се усмихна широко, надявайки се да е прав.
После отново настана тишина, докато новият ден бавно настъпваше край тях. В долината под тях мракът постепенно се разсея, оставяйки след себе си единични черни петна там, където се издигаха гъстите редици на вечнозелените дървета — най-старите стражи на Корона, които гордо стояха на своя пост, макар че повечето нямаха и десет фута. Ярката, наситена красота на гледката пред тях ги накара да затаят дъх. Земята около дърветата улавяше светлината на утрото и сякаш я заключваше в плен, защото там растеше не потъмняла есенна трева, а снежнобял еленов мъх. Елбраян (както и всички деца от селото) обожаваше това място. Всеки път, щом го зърнеше да се белее, обземаше го желание да свали обувките и панталона си и да нагази в пухкавата му прегръдка (която на места стигаше чак до коленете!), да хукне бос по гъстия, мъхест килим, наслаждавайки се на мекия му допир.