Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Гоблин? — не можеше да повярва една от жените и се приведе над грозното същество, за да разгледа по-добре отблъскващото му лице: плоско чело, дълъг, остър нос, кръгли, жълти очички, помътнели и безжизнено изцъклени. Дълги и щръкнали, ушите му имаха заострени върхове и дебела месеста част. При вида на полуотворената уста, пълна с криви, извити навътре жълто-зеленикави зъби, жената неволно потръпна. Въпреки че брадичката бе по-скоро малка, челюстите изглеждаха забележително яки — приживе чудовището със сигурност бе имало жестока захапка, от която надали някой можеше да се измъкне невредим.
— Наистина ли имат такъв цвят? — обади се друга жена и дори се осмели да докосне трупа на гоблина. — Или стават такива, едва след като умрат?
— Жълто и зелено — уверено отвърна един от по-възрастните селяни, въпреки че не бе участвал в ловната експедиция.
Елбраян го изгледа с интерес. Съсухрен и прегърбен, мъжът, който се бе намесил, се казваше Броуди Благия, макар децата от Дъндалис да го наричаха „Броуди Грабителя“ — прякор, с който честичко го дразнеха, а после побягваха в престорен ужас. Старият Броуди беше доста сопнат, вечно сърдит както на целия свят, така и на собствените си болежки, и бе прекрасен прицел за подигравките на селските хлапета, тъй като лесно се ядосваше и хукваше подире им, ала така и не успяваше да ги хване. Елбраян се замисли над истинското име на Броуди и едва се въздържа да не се разсмее на противоречието между него и грубото държание на стареца.
— Със сигурност е гоблин — продължи Броуди, очевидно наслаждавайки се на вниманието. — Че и никак не е малък. И да — отговори той на въпроса на жената, — наистина са жълто-зеленикави, макар че този тук вече е започнал да посивява.
И се изсмя пренебрежително, което още повече засили ефекта от думите му. Гоблини не се срещаха често, мнозина дори не вярваха в съществуването им и ги смятаха за легенда. Даже в Дъндалис и в другите поселища, разположени на границата с Дивите земи, от дълги години никой не бе забелязвал гоблини… освен, разбира се, (стига да можеше да се вярва на приказките му) стария Броуди.
— Значи си виждал гоблини и преди? — попита Олван Уиндон, бащата на Елбраян, а тонът му, както и начинът, по който скръсти ръце пред гърдите си, красноречиво говореха какво мисли за достоверността на подобно твърдение.
— И още как! — сопна се Броуди. — Колко пъти съм ви разправял!
Олван кимна примирително — никак не му се щеше да предизвика някой от прословутите гневни изблици на Броуди. Пък и наистина, край огнището на селската гостилница, неведнъж бяха звучали безкрайните спомени на стареца — истории за битки с гоблини и с фоморийски великани, по времето, когато първите заселници поставяли основите на Дъндалис и разчиствали тукашните земи. Съселяните му учтиво го изслушваха, ала мнозина многозначително повдигаха вежди и поклащаха глави, колчем Броуди извърнеше поглед.
— Нали се говореше, че били забелязали някакъв гоблин да се навърта край Тревясал лъг? — обади се друг от мъжете, имайки предвид едно от съседните поселища.
— Хлапашки небивалици — побърза да им припомни Олван, потушавайки още в зародиш надигналото се тревожно шушукане.
— Е, добре — намеси се майката на Пони, — ясно е, че имате какво да ни разкажете, ние пък имаме немалко работа. И двете най-добре да почакат докато се съберем в гостилницата — и работата, и приказките ще ни вървят повече след една хубава яхния от еленско месо.
Олван кимна в знак на съгласие и хората започнаха да се разотиват, хвърляйки по един последен поглед към гоблиновия труп, който бързо посивяваше. Елбраян и Пони обаче останаха и дълго се взираха в дребното тяло. От вниманието на момичето не убягна пренебрежителното изсумтяване на приятеля й.
— Малък е колкото осемгодишно дете — високомерно махна с ръка Елбраян, усетил погледа й върху себе си.
Вярно, че малко преувеличаваше, ала тялото на гоблина наистина беше само четири фута и надали тежеше повече от четиридесетте килограма на Елбраян.
— А откъде знаеш, че в действителност не е на някое дете? — попита Пони.
— Нали чу стария Граби — нелепият прякор накара момчето да се намръщи. — Каза, че си бил напълно пораснал.
— Изглежда доста свиреп — възрази Пони и се приведе още по-близо до тялото. — Забрави ли язовеца? — тихичко добави тя, когато приятелят й отново изсумтя. — А пък беше поне три пъти по-малък от гоблина…