Смъртта на Ахил
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Ахил». Краткое содержание книги:
Оказва се, че го очаква невероятно трудна загадка — веднага след пристигането му в Москва смъртта застига генерал Соболев — героя от Руско-турската Война, познат ни от „Турски гамбит“, любимец на нацията. Соболев умира в разцвета на силите си. Русия е потресена, покосени са много надежди и амбиции, свързани с личността на Белия генерал. Макар че първоначално смъртта на героя се приема за естествена, Ераст Фандорин е на друго мнение. Въпреки съпротивата на администрацията и Войската, в дуел с чужди разузнавания и международни аферисти, Фандорин се добира до прикрити улики, които говорят, че генералът е убит.
Следите водят към една загадъчна красавица, към потайностите на московския престъпен свят — и към мистериозната фигура на убиеца и неговите поръчители.
Преплитайки факти, предположения и фантазия, Борис Акунин създава поредната уникална историческа загадка.
— Вярно! — плесна се генералът по опънатия на бута му панталон. — Браво на вас, Ераст Петрович! Ама и аз съм един детектив — той се усмихна свенливо. — Отскоро отговарям за жандармерията, по-рано бях в гвардейската кавалерия. И какво може да е станало според вас?
Фандорин съсредоточено мръдна нагоре-надолу самурени вежди.
— Нека не г-гадая, но е съвсем ясно, че след вечерята Михаил Дмитриевич не е идвал в стаята, защото по това време вече е било тъмно, а той не е палил свещите, както знаем. Пък и сервитьорите потвърждават, че Соболев и свитата му са напуснали веднага след вечерята. А нощният портиер, който е улегнал човек и м-много държи на работата си, да е отсъствал и да е пропуснал завръщането на генерала, това не го вярвам.
— „Вярвам — не вярвам“ не е аргумент — шеговито го заяде Евгений Осипович, — искам факти.
— Веднага — усмихна се Фандорин. — След полунощ вратата на хотела се залоства. Всеки може да излезе, ако иска, но за да влезе, трябва да звънне с камбанката.
— Факт — призна генералът. — Продължете.
— Единственият момент, в който Соболев може да се е върнал, е когато сърцатият ни есаул е пратил п-портиера за сода. Но както знаем, това е станало чак на разсъмване, тоест не по-рано от четири сутринта. Ако вярваме на господин Уелинг обаче — а защо да се съмняваме в умозаключенията на п-почитаемия професор — по това време Соболев от няколко часа вече е бил мъртъв. И какъв е изводът?
Очите на Караченцев гневно блеснаха:
— Какъв е?
— Гукмасов е отпратил портиера, за да може скришом да внесе б-бездиханното тяло на Соболев. Подозирам, че останалите офицери в това време са били отвън.
— Да ги разпитаме тогава както трябва тия мерзавци! — кресна полицейският началник така страховито, че се чу в съседното помещение — тихото бучене на гласовете, което се носеше оттам, веднага замря.
— Безполезно е. Те са се споразумели. Затова съобщиха за смъртта на Соболев с такова закъснение — уточнявали са показанията. — Ераст Петрович остави събеседника за миг да си поеме дъх и да осъзнае чутото, после смени темата. — Коя е тази Ванда, за която говорят всички?
— Е, не всички, но в някои кръгове е известна. Немкинче от Рига. Певица, красавица, не точно кокотка, но нещо подобно. Един вид, dame aux camelias12 — енергично кимна Караченцев. — Разбирам накъде клоните. Точно тази Ванда всичко ще ни изясни. Ще наредя веднага да я извикат — и генералът се запъти решително към вратата.
— Не ви го препоръчвам — рече Фандорин подире му. — Във всички случаи такава особа няма да се разкрие пред полицията. И сигурно се е наговорила с офицерите. Ако поначало има нещо общо със случая, разбира се. Нека аз поговоря с нея, Евгений Осипович. Самосиндикално, а? Та къде беше „Англия“? На ъгъла на „Столешников“ и „Петровка“?
— Да, на пет минути оттук. — Полицейският началник гледаше младия човек с явно удоволствие. — Ще чакам вест от вас, Ераст Петрович. Бог да ви пази.
И колежкият асесор потегли, благословен с кръстен знак от височайшето началство.
Глава трета
Обаче не можа да стигне за пет минути до „Англия“. В коридора до фаталния 47-и апартамент го причакваше мрачният Гукмасов.
— Елате за малко при мен — каза той, вкопчи се здраво в ръката на Фандорин и го въведе в стаята до генералската.
Тя като две капки вода си приличаше със стаята на самия Фандорин. По дивана и столовете се беше разположила цяла компания. Ераст Петрович огледа присъстващите и разпозна офицерите от свитата на покойния, които по-рано беше видял в гостната. Той ги поздрави с леко кимване, но никой не му отговори, а в погледите на всички се четеше явна враждебност. Тогава Фандорин кръстоса ръце на гърдите си и се подпря на касата на вратата, лицето му също се промени — вместо любезно-приветлив доби студен и неприязнен вид.
— Господа — със строг и дори тържествен тон произнесе есаулът, — разрешете да ви представя Ераст Петрович Фандорин, с когото имам честта да се познавам още от турската война. Сега е на служба при московския генерал-губернатор.
И пак никой от офицерите дори не кимна. Колежкият асесор също се въздържа да кимне втори път. Чакаше продължението.
Гукмасов се обърна към него:
— А това, господин Фандорин, са моите другари. Старши адютант подполковник Баранов, адютант поручик княз Ердели, адютант щабкапитан княз Абадзиев, ординарец ротмистър Ушаков, ординарец корнет барон Ейхголц, ординарец корнет Гал, ординарец стотник Марков.
— Не мога да ги запомня — рече Ераст Петрович.
— Няма и нужда — отсече Гукмасов, — представих ви всички господа само защото ни дължите обяснение.
12
Дама с камелии (фр.). — Б.пр.