Наследството на Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-14727-0
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Наследството на Болейн». Краткое содержание книги:
Джейн Болейн — измъчена, остаряла и озлобена, станала причина за гибелта на собствения си съпруг и на снаха си Ана Болейн, е готова на всичко, за да оцелее и запази мястото си в кралския двор.
Ана от Клев — четвъртата поред съпруга на крал Хенри Осми, посреща с простодушен възторг неговия избор и пристига в Англия с наивната надежда да бъде добра съпруга и кралица.
Катрин Хауърд, още почти дете, суетна и лекомислена, привлича вниманието на застарелия монарх и върви заслепена от дворцовия блясък към своята гибел.
Трите жени разказват страшната история на едно царуване, започнало в радост и блясък и завършило с ужас, разрушение и терор. Блестящите придворни участват в пищни празненства, съзнавайки, че вървят по ръба на пропаст. Всичко в Англия зависи от волята на един обезумял от самолюбие и опиянен от абсолютната си власт монарх, чийто път е осеян с невинни жертви. Оцелелите от рода Болейн отново участват в жестоката битка за власт и надмощие, която се води в сянката на ешафода.
— Видях я, когато онзи художник беше тук — казва той с гъгнив глас. — Перчеше се суетно, излагаше се на показ. Пристегната… със здраво пристегнати… връзки на корсажа. Гърдите й… на показ… опитваше се да изглежда съблазнителна. Тя е способна да извърши грях, майко. Склонна е да проявява… Склонна е към… Нравът й по природа е изпълнен с… — Той не може да изрече думата.
— Не, не — казва внимателно майка ми. — Тя иска единствено да бъде чест за нас.
— … Похот.
Думата е изгубила гневното си звучене, тя пада в тишината на стаята, сякаш може да се отнася за всеки, сякаш може да се отнася за брат ми, а не за мен.
Вече съм на прага, ръката ми леко повдига резето, пръстът на другата ми ръка заглушава изщракването му. Три придворни небрежно се изправят и застават пред мен, за да прикрият оттеглянето ми от двамата до огнището. Вратата се люшва на смазаните си панти и се отваря безшумно. От студеното течение свещите край огнището се олюляват, но брат ми и майка ми се гледат един друг, зашеметени от ужаса на онази дума, и не се обръщат.
— Сигурен ли сте? — чувам я да го пита.
Затварям вратата, преди да чуя отговора му, и бързо и тихо отивам до нашата стая, където момичетата седят будни до огнището заедно със сестра ми и играят карти. Помитат ги бързо от масата, когато отварям рязко вратата и влизам с отсечени крачки вътре, а после, когато виждат, че съм аз, те се засмиват от облекчение, че не са били заловени да играят комар: забранено удоволствие за старите моми в земите на брат ми.
— Лягам си, имам главоболие, не искам да ме безпокоят — заявявам рязко.
Амелия кимва.
— Можеш да опиташ — казва тя многозначително. — Какво си направила сега?
— Нищо — казвам. — Както винаги, нищо.
Минавам бързо през помещението, влизам в личната ни стая, мятам дрехите си в раклата при краката на леглото и скачам в него по долна риза, като издърпвам завесите около леглото и придърпвам нагоре завивките. Потрепервам от студа на чаршафите и чакам заповедта, която знам, че ще дойде.
Само след няколко минути Амелия отваря вратата.
— Трябва да отидеш в покоите на майка ни — казва тя тържествуващо.
— Кажи й, че съм болна. Трябваше да кажеш, че съм си легнала.
— Казах й. Тя каза, че трябва да станеш, да си сложиш някоя наметка и да отидеш. Какво си направила сега?
Намръщвам се на светналото й лице.
— Нищо. — Неохотно се надигам от леглото. — Нищо. Както винаги, не съм направила нищо. — Дръпвам наметалото си от куката зад вратата и завързвам панделките от брадичката до коленете си.
— Да не си му отвърнала дръзко? — настоява ликуващо Амелия. — Защо винаги спориш с него?
Излизам, без да отговоря, минавам през притихналата стая и слизам по стълбите до покоите на майка ми в същата кула, на етажа под нас.
На пръв поглед изглежда, че е сама, но после виждам полузатворената врата към личния й кабинет и не е нужно да го чувам, нито да го виждам. Просто знам, че той е там и наблюдава.
Отначало тя е с гръб към мен, а когато се обръща, виждам, че държи брезовата пръчка в ръката си, а лицето й е сурово.
— Нищо не съм направила — казвам веднага.
Тя въздъхва раздразнено:
— Дете, това ли е благовъзпитаният начин да се влезе в едно помещение?
Свеждам глава:
— Почитаема майко — изричам тихо.
— Недоволна съм от вас — казва тя.
Вдигам очи.
— Съжалявам за това. С какво съм се провинила?
— Вие сте призвана за свещен дълг, трябва да отведете своя съпруг в лоното на реформираната църква.
Кимвам.
— Призвана сте да заемете положение, което изисква голяма почтеност и достойнство, и трябва да си изградите поведение, с което да го заслужите.
Неоспоримо. Отново свеждам глава.
— Вие имате непокорен дух — продължава тя.
Наистина вярно.
— Липсват ви подобаващите качества, нужни за една жена: покорство, послушание, любов към дълга.
Отново вярно.
— И се боя, че имате в себе си покварена жилка — казва тя, много тихо.
— Майко, не и това — казвам толкова тихо, колкото нея. — Това не е вярно.
— Притежавате я. Кралят на Англия няма да търпи покварена съпруга. Кралицата на Англия трябва да бъде жена с напълно неопетнен нрав. Трябва да бъде безукорна.
— Почитаема майко, аз…
— Помислете за това, Ана! — възкликва тя, и поне веднъж долавям истинска нотка на искреност в гласа й. — Помислете за това! Той нареди да екзекутират лейди Ана Болейн за изневяра, обвинявайки я, че е прегрешила с половината двор, като сред любовниците й е бил и родният й брат. Той я направи кралица, а после отново я принизи, без каквато и да е причина или доказателства освен собствената си воля. Той я обвини в кръвосмешение, магьосничество, най-ужасни престъпления. Той е човек, който ужасно се бои за репутацията си, бои се безумно за нея. Следващата кралица на Англия не трябва никога да дава повод за съмнения. Не можем да гарантираме безопасността ви, ако бъде изречена макар и само една дума срещу вас!