Дарът на светулките
- Автор: Спаркс Николас
- Серия: Jeremy Marsh #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-250-1
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Дарът на светулките». Краткое содержание книги:
Но съдбата има други планове за него!
Сега Джеръми живее в малкото градче Бун Крийк и е на път да се ожени за прелестната Лекси, която носи тяхното първо дете. Животът му се нарежда много по-добре, отколкото някога е мечтал. Но едно анонимно писмо отприщва поредица от събития, които подлагат на изпитание любовта им.
Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. „Дарът на светулките“ е красива история за искрената и дълбока любов между двама души, но и за неизчерпаемата и безрезервна обич на родителите към техните деца.
Никълъс Спаркс е автор на „Нощи в Роданте“, „С дъх на канела“, „Последна песен“, „Един ден, един живот“, „Завой на пътя“, „Талисманът“, „Пристан за двама“, „Моят път към теб“ и „Светлинка в нощта“.
— Ще ти липсва ли градът?
Той се взря мълчаливо през стъклото, преди да отговори.
— Донякъде — призна. — Но всичко, за което мечтая, е на юг оттук.
И така, след една последна вълшебна нощ в „Плаза“ започна новият им живот.
3
На другата сутрин, когато светлината заструи през пролуката между завесите, миглите на Джеръми запърхаха и той отвори очи. Лекси спеше по гръб, а тъмната й коса бе разпиляна върху възглавницата. Иззад прозорците долиташе боботенето на подранилите автомобили, чиито клаксони вече огласяха Пето авеню.
Лично той смяташе, че не би трябвало да чува нищо. Бе платил баснословна сума за апартамента в хотела и беше редно прозорците да са звукоизолирани. Не че се оплакваше. На Лекси й хареса всичко — високите тавани, старинната ламперия, любезността на келнера, който им донесе ягоди с шоколадова глазура и ябълков сайдер вместо шампанско, дебелите халати и удобните чехли, мекото легло. Всичко.
Докосна я нежно и си помисли колко е красива, легнала до него. Въздъхна облекчено, осъзнал, че не носи грозната зелена маска, която си бе представил вчера. Не носеше и ролки и развлечени пижами, не се размотаваше половин час в банята, както са склонни някои жени. Преди да легне, си наплиска лицето и се среса набързо. После се сгуши до него точно както му харесва.
Ето, познаваше я въпреки опасенията на Алвин. Не знаеше всичко, разбира се, но времето беше пред тях. Щеше да я опознае и тя щеше да го опознае и малко по малко щяха да създадат свой собствен свят. О, щеше да има изненади, естествено — винаги има изненади — но те са нещо неотменно в съвместния живот. С течение на времето тя щеше да познае истинския Джеръми, необременен от необходимостта да впечатлява. С нея той щеше да е себе си; да се размотава по потник и да яде „Доритос“ пред телевизора например.
Сключи ръце зад тила си и се усмихна доволно. Тя щеше да обикне истинското му аз. Щеше, нали?
Намръщи се ненадейно, питайки се дали Лекси знае какво я очаква. Внезапно реши, че да опознае истинското му аз може би не е чак толкова блестяща перспектива. Не беше зъл негодник, но като всички хора имаше… чудатости, с които тя едва ли щеше да свикне бързо. Щеше да разбере например, че винаги оставя тоалетната чиния вдигната. Откакто се помнеше, правеше така, но дали тя щеше да се подразни? Спомни си, че това се оказа голям проблем за една от бившите му приятелки. И какво щеше да си помисли, когато научи, че като цяло се интересува повече от класирането на „Никс“, отколкото от сушите в Африка? Или че — стига да не предизвиква негодуванието на околните — понякога хапва храна, паднала на земята? Това беше истинското му аз, но ако тя не го хареса? Ако намира странностите му за непростими недостатъци? Ако…
— За какво мислиш? — сепна го гласът на Лекси. — Изглеждаш все едно си глътнал буболечка.
Видя, че го наблюдава напрегнато.
— Нали знаеш, че не съм съвършен?
— Моля?
— Предупреждавам те овреме, че имам недостатъци.
Тя се усмихна.
— Нима? Аз пък смятах, че ходиш по вода.
— Не се шегувам. Искам да знаеш какво те чака. Преди да се оженим.
— За да ми дадеш шанс да се откажа?
— Именно… Имам странности.
— Например?
Той се замисли и накрая реши, че е най-добре да започне по-полека.
— Оставям водата пусната, когато си мия зъбите. Не знам защо, просто навик. Не съм сигурен дали мога да го променя.
Стараейки се да изглежда сериозна, тя кимна.
— Това ще го понеса.
— Понякога отварям вратата на хладилника и се застоявам дълго пред него, докато реша какво ми се яде. Знам, че студеният въздух излиза, но не мога да го преодолея. Такъв съм си.
Тя кимна.
— Разбирам. Нещо друго?
Той сви рамене.
— Не ям счупени бисквитки. Ако в пакетчето са останали само натрошени, го изхвърлям. Знам, че е прахосничество, но винаги съм си бил такъв. Вкусът им е различен.
— Ммм… — каза тя. — Трудно ще ми бъде, но ще го преживея.
Джеръми сви устни, питайки се дали да спомене тоалетната седалка. От опит знаеше, че е чувствителна тема за някои жени, и реши засега да я подмине.
— Ще го преглътнеш ли?
— Налага се.