Дарът на светулките
- Автор: Спаркс Николас
- Серия: Jeremy Marsh #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-250-1
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Дарът на светулките». Краткое содержание книги:
Но съдбата има други планове за него!
Сега Джеръми живее в малкото градче Бун Крийк и е на път да се ожени за прелестната Лекси, която носи тяхното първо дете. Животът му се нарежда много по-добре, отколкото някога е мечтал. Но едно анонимно писмо отприщва поредица от събития, които подлагат на изпитание любовта им.
Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. „Дарът на светулките“ е красива история за искрената и дълбока любов между двама души, но и за неизчерпаемата и безрезервна обич на родителите към техните деца.
Никълъс Спаркс е автор на „Нощи в Роданте“, „С дъх на канела“, „Последна песен“, „Един ден, един живот“, „Завой на пътя“, „Талисманът“, „Пристан за двама“, „Моят път към теб“ и „Светлинка в нощта“.
Джеръми предпочиташе да остане вътре, но майка му настоя да прави компания на баща си — нейният начин да го помоли да се погрижи за него. Преди две години баща му бе получил сърдечен удар и макар да се кълнеше, че студът не го плаши, майка му се тревожеше за него. Би го наглеждала лично, но в малкия й дом от кафяв камък се бяха събрали трийсет и петима души и мястото напомняше лудница. Върху печката къкреха четири тенджери, братята му заемаха всички столове в дневната, а племенниците му току нахълтваха при тях и се налагаше да ги отпращат обратно в сутерена. Джеръми надникна през прозореца да се увери, че годеницата му е добре.
Годеница… Странен заряд имаше тази дума. Не беше странно, че има годеница, но в устата на снахите му думата звучеше по-особено. Сигурно я бяха повторили поне сто пъти досега. Още щом влязоха, още преди Лекси да си е свалила якето, София и Ана се спуснаха към тях с въодушевени възгласи:
— Време беше да се запознаем с годеницата ти!
— Как се забавлявахте с годеницата ти?
— Донеси нещо за пиене на годеницата си.
Братята му, от друга страна, се въздържаха да споменават думата.
— Ти и Лекси, а?
— Харесва ли й на Лекси в Ню Йорк?
— Разкажи ми как се запознахте с Лекси.
Сигурно е женска особеност, помисли си Джеръми, понеже и той като братята си още не бе изрекъл думата. Запита се дали да не напише нещо по въпроса, но реши, че редакторът му вероятно ще откаже с довода, че темата е недостатъчно сериозна за „Сайънтифик Америкън“. Макар да обожава статии за НЛО и Голямата стъпка. Вярно, съгласи се Джеръми да изпраща статии за списанието от Бун Крийк, но нямаше да му липсва ни най-малко.
Джеръми потри длани, докато баща му обръщаше поредната пържола. Носът и ушите му бяха почервенели в мразовития въздух.
— Подай ми онзи поднос. Хотдогът е готов.
Джеръми грабна подноса и отиде до баща си.
— Студеничко е тук.
— Студено? Как не! Освен това въглищата ме сгряват.
Баща му — последен екземпляр от застрашен от изчезване вид — още използваше въглища. Една година Джеръми му подари газова скара за Коледа, но тя събираше прах в гаража, докато брат му Том най-сетне не помоли да я вземе.
Баща му започна да трупа сандвичите върху подноса.
— Разменихме си само няколко думи, но Лекси ми се струва симпатична млада дама.
— Така е, татко.
— Е, заслужаваш го. Мария не ми харесваше много. От самото начало усещах нещо гнило.
— Защо не ми каза?
— Ха! Нямаше да ме послушаш. Забрави ли, че си всезнайкото в семейството?
— Мама харесва ли Лекси? Вчера обядваха заедно.
— Харесва я. Смята, че ще те държи в правия път.
— И това е добре?
— Доколкото познавам майка ти, това е повече от комплимент.
Баща му се усмихна.
— Някакъв съвет?
Джери остави подноса и поклати глава.
— Не. Не ти трябват съвети. Пораснал си вече. Сам решаваш. Освен това не съм в състояние да ти помогна много. Женен съм от почти петдесет години, но дори сега понякога недоумявам какво вбесява майка ти.
— Колко успокоително!
— Ще свикнеш. — Баща му прочисти гърло. — Всъщност има едно нещо…
— Какво?
— Две по-точно. Първо — не го приемай лично, ако се ядоса. Всички се гневим, та не си го слагай на сърцето.
— И второ?
— Обаждай се на майка си. Често. Плаче всеки ден, откакто разбра, че ще се местиш. И не прихващай южняшкия акцент. Няма да ти го каже, но от време на време трудно разбирала Лекси.
Джеръми се засмя.
— Обещавам.
— Не беше толкова зле, нали? — попита Джеръми.
Часове по-късно се връщаха в „Плаза“. Понеже в апартамента му цареше хаос, Джеръми бе решил да си позволят лукса да прекарат в хотел последната нощ в града.
— Беше прекрасно. Имаш страхотно семейство. Разбирам защо не си напуснал града.
— И за в бъдеще ще ги виждам често. Винаги когато идвам в офиса на списанието.
Тя кимна. Очите й обхождаха небостъргачите, върволиците от автомобили, гъмжилото по тротоарите. Бе живяла в Ню Йорк, но беше забравила тълпите, високите сгради, шумотевицата. Толкова различен от мястото, където щяха да живеят, съвсем друг свят. Цялото население на Бун Крийк сигурно щеше да се побере в един-единствен нюйоркски блок.