Дарът на светулките
- Автор: Спаркс Николас
- Серия: Jeremy Marsh #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-250-1
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Дарът на светулките». Краткое содержание книги:
Но съдбата има други планове за него!
Сега Джеръми живее в малкото градче Бун Крийк и е на път да се ожени за прелестната Лекси, която носи тяхното първо дете. Животът му се нарежда много по-добре, отколкото някога е мечтал. Но едно анонимно писмо отприщва поредица от събития, които подлагат на изпитание любовта им.
Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. „Дарът на светулките“ е красива история за искрената и дълбока любов между двама души, но и за неизчерпаемата и безрезервна обич на родителите към техните деца.
Никълъс Спаркс е автор на „Нощи в Роданте“, „С дъх на канела“, „Последна песен“, „Един ден, един живот“, „Завой на пътя“, „Талисманът“, „Пристан за двама“, „Моят път към теб“ и „Светлинка в нощта“.
Протегна се и улови ръката й.
Какво значение има, че изоставя дома си в Ню Йорк и поставя кариерата си на заден план, за да заживее насред нищото? Предстои му да се ожени, да свие семейно гнездо, да се подготви за бебето. Нима е толкова трудно?
2
Поиска ръката й на покрива на Емпайър Стейт Билдинг в Деня на свети Валентин.
Банално, но нима всички предложения за брак не бяха изтъкани от клишета? Нямаше кой знае колко варианти. Да е седнал, да е прав, да коленичи, да легне. Да се храни или не, да е вкъщи или другаде, със или без свещи, вино, изгреви, залези и прочее романтични декори. Наясно беше, че все някога, все някъде някой мъж вече ги е използвал, та нямаше смисъл да се притеснява дали Лекси ще се разочарова. Знаеше, разбира се, че някои мъже се престарават — пускат хвърчила, поставят плакати, организират романтични излети. Той обаче беше сигурен, че Лекси не държи на абсолютната оригиналност. Освен това гледката към Манхатън спираше дъха. Оставаше само да не пропусне главното — да обясни защо иска да прекара остатъка от живота си с нея, да й подари пръстена и да изрече въпроса.
Все пак нямаше да я изненада кой знае колко. Не бяха го обсъждали преди, но фактът, че той се мести в Бун Крийк, плюс разговорите за бъдещото им „ние“ („Ще купим кошче, което да сложим до нашето легло“ например, или „Ще гостуваме на родителите ти“) не оставяха съмнение какво предстои. Понеже Джеръми не оспорваше глаголната форма, би могло да се сметне, че Лекси вече кажи-речи му е предложила да се оженят.
Въпреки че не се смая обаче, Лекси очевидно остана доволна. Първият й порив, след като го прегърна и целуна, бе да се обади на Дорис и да й съобщи новината. Разговорът продължи двайсет минути. Джеръми не се изненада. Нямаше нищо против. Въпреки привидното му спокойствие фактът, че тя наистина се съгласи да се омъжи за него, беше удивителен.
Сега, почти седмица по-късно, пътуваха с такси към дома на родителите му. Той забеляза пръстена върху ръката й. Да се сгодиш (а не просто да излизаш с някого) беше следващата голяма стъпка, изпълваща с доволство повечето мъже, включително Джеръми. Например на него му бе позволено да прави с нея неща, забранени за всеки друг на света. Да я целува, да речем. Да се наведе и да я целуне, както си седят в колата. Най-вероятно тя няма да се засегне. Напротив — дори ще й стане приятно. Пробвайте това с непозната и вижте какво ще ви сполети, помисли си Джеръми. Всичко това го караше да се чувства много удовлетворен от стореното.
Лекси, от друга страна, се взираше през прозореца с угрижено изражение.
— Какво има? — попита я.
— Ами ако не ме харесат?
— Ще те харесат. Невъзможно е да не те харесат. А и вече обядва с мама. Каза, че двете сте намерили общ език.
— Да — отвърна тя колебливо.
— Тогава какво те тревожи?
— Ами ако решат, че те обсебвам? Отвеждам те надалеч? — попита тя. — Ако майка ти се държи мило, но дълбоко в себе си роптае?
— Не е така — успокои я той. — Не бой се. Първо, не ме отвеждаш. Аз напускам Ню Йорк, защото искам да съм с теб, и те го знаят. Радват се, повярвай ми. Мама от години ми натяква да се оженя пак.
Лекси сви замислено устни.
— Добре… Но не искам да разбират, че съм бременна.
— Защо?
— Ще останат с погрешно впечатление.
— Бездруго ще научат.
— Знам, но не е необходимо да е тази вечер. Нека първо ме опознаят, да свикнат с мисълта, че ще се женим. За един ден им стигат толкова изненади. Да не говорим, че още не ме познават. Останалото ще отложим за по-нататък.
— Разбира се — съгласи се той. — Както искаш. — Облегна се назад. — Но дори да го спомена неволно, не се притеснявай.
Тя примигна.
— Как така? Да не би вече да си им казал?
Джеръми поклати глава.
— Не, разбира се. Но казах на Алвин.
— Казал си на Алвин? — повтори тя с пребледняло лице.
— Съжалявам. Просто ми се изплъзна от устата. Но не бой се, той ще си мълчи.
След кратко колебание тя кимна.
— Добре…
— Няма да се повтори — обеща Джеръми и я улови за ръката. — Няма причини да се тревожиш.