Фалшификаторът от черния кос
- Автор: Оливер Хаим
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фалшификаторът от черния кос». Краткое содержание книги:
Развръзката, по рецептата на жанра, е неочаквана…
И той ми посочи табелката, съдържаща седем условия за влизане в заведението, две от които гласяха, че късите панталони са забранени и че вратовръзките са задължителни.
Тикнах под носа му картата, той веднага омекна и дори ми посочи свободна маса недалеч от Лорда.
Изглежда, Лорда бе твърде редовен гост тук, защото келнерът веднага, без подканване му донесе ракия и салата. Той вдигна чашката, помириса я като познавач, отпи. Тогава видях ръцете му — изящни, дълги, женствени пръсти с тесни, розови нокти. Такива ръце имат младите пианистки.
След миг келнерът беше и при мен. Поръчах каквото ми попадна пред очите, но цените погледнах едва след това. Неспокойно прерових джобовете си: долари имах достатъчно, но левовете ми бяха малко за тукашното равнище. Можех да върна поръчката и си отида, но властният профил на Лорда ме задържаше. Станах, отидох при телефона на входа, завъртях номера:
— Ели?… Какво правиш?
— Чакам като Пенелопа.
— Чувай, Пенелопе, имаш ли пари?
— Кралица съм. Взех си стипендията.
— Отлично. Слагаш я в джоба, цялата, и идваш веднага в „Ропотамо“.
— „Ропотамо“? Да не си получил вече премията? От хонконгците, а?
— Нне… не още…
— Тогава откачаш.
— Не питай повече и идвай. И си сложи вратовръзка, но без къси панталонки.
— Щоо?
Върнах се на мястото си. Лорда бе изпил ракията и вече опитваше една умопомрачителна бяла риба с масло и лимон. Потекоха ми слюнките и без да дочакам Ели, се нахвърлих върху огромния гювеч.
Тя дойде след петнайсет минути. Беше с вратовръзка, една прелестна синя вратовръзка около полуотворената бяла якичка. Седна, огледа се конспиративно наоколо и пъхна в джоба ми няколко банкноти.
— Друг път няма да те храня с ориз и вода — прошепна тя. — Много скъпо ми струваш.
Отново насочих вниманието си към Лорда. Ели нещо бърбореше, но аз я слушах с половин ухо. В главата ми се въртеше натрапчивата мисъл, че този човек отсреща, който вече дояждаше десерта си и се канеше да плаща, някак си прекалено открито демонстрира своето благополучие. На глупак не ми приличаше. Нямаше ли той в такъв случай някакво твърдо алиби, което правеше на пух и прах моята прибързана хипотеза за неговото участие във фалшификацията?
Тази мисъл, пък и уталоженият глад ми възвърнаха способността да разсъждавам по-трезво: не бива да се бърза със задържането на Лорда, трябва да се продължи наблюдението върху него.
— Ама ти дори не си забелязал новата ми вратовръзка — каза Ели. — Къде си се зазяпал така?
Тя проследи погледа ми, забеляза Лорда, който тъкмо даваше бакшиш на келнера. В големите й японски очи проблеснаха искри на неудържимо любопитство. Тя ме щипна за ръката.
— Този ли е? — загадъчно прошепна тя.
— Глупости… Хайде да плащаме.
— Искам кафе.
— После, после…
Отсреща Лорда ставаше.
Тя видя всичко, съучастнически трепна с клепачи: играта й харесваше.
На мене също.
В този момент Лорда се обърна към нас, навярно просто да се поразмърда. Мигновено забих нос в празната чиния, но с крайчеца на окото ся съзрях как погледът му, този сив, надменен поглед, най-напред се плъзна над мен, като че не съществувах, после се спря върху Ели. Това не ме учуди — Ели неизменно привличаше погледите на мъжете. Миг след това обаче очите му отново се върнаха към мен. Усетих как ме опипват, разсичат, проникват в мен и под тях аз се чувствувах като хванат на местопрестъплението хлапак, натъпкал ризата си с крадени ябълки. Исках в този миг да имам вратовръзка…
— Тръгва си — пошушна Ели.
— Ние също — рекох и станах.
Навън Лорда бе вече на стотина крачки пред нас, строен като бор. Притиснах Ели към себе си и крачейки зад дърветата по безлюдния булевард, не го изпусках от очи. Той не се обърна нито веднъж и скоро изчезна в страничния вход на печатницата. След малко отново щеше да дълбае с резеца своите клишета, облечен в дългата синя престилка.
— Влезе в печатницата — съобщи Ели неспокойно.
— Не разбирам за кого говориш.
— И какви очи има, а? Само че не е хонконгец. — Ама какви ги дрънкаш, Смехурче?
— А ако прокопае тунел под печатницата?
— Че защо му е тунел под печатницата?
— За да задигне романите на българските писатели.
Не устоях повече, привлякох я към себе са и я целунах по бъбривата сърцевидна муцунка.
6. Първа среща с Лорда
Точно в един часа след полунощ бях на улица „Марица“ 12. В джоба ми се намираше заповедта за обиск в жилището на гражданина Иван Бонев, наречен Лорда.
Не разполагах с много време: бях оставил Лорда в бар „Астория“, където, самотен, пиеше уиски, но скоро можеше да бъде тук. Надявах се, че този път не ме е забелязал — бях по-предпазлив, пък и без Ели.