Фалшификаторът от черния кос
- Автор: Оливер Хаим
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фалшификаторът от черния кос». Краткое содержание книги:
Развръзката, по рецептата на жанра, е неочаквана…
— Имате ли понятие с какво се занимава Лорда през свободното си време? — попитах аз.
— Рисува, другарю началник — отвърна веднага завеждащият с блеещия си гласец.
— Рисува?
— Да, и гравира. На дърво, на линолеум, на цинк, всичко му иде отръки. Той ни прави най-хубавите плакати в района.
— Знаете ли с кого дружи?
— Не мога да знам, другарю началник, но е много саможив.
— Жени?
— Не мога да знам, но мисля, че не се занимава с тях. От работа в къщи, от къщи на работа. Е, понякога си попийва, ама човешко е, нали, другарю началник?
— Колко печели?
— Де да печелех и аз толкова! Най-фините работи все той взима.
— А как харчи?
— Не мога да знам, но обича си той уискито, нали си е свикнал, и то истинско, шотландско, скоч дето му викат.
— Откъде го доставя?
— Па сигурно от Кореком. С доларчета.
— А доларчетата?
— Не мога да знам, другарю началник, но има си верни приятели, не го забравят.
— Тъй, тъй… А да е напускал София напоследък?
— Напускал е, другарю началник, през юли. Взе си отпуската и замина. Някъде по Черноморието.
И колкото повече завеждащият личния състав говореше, толкова повече растеше разочарованието ми: работата се очертаваше от проста по-проста. Пък и ми досаждаше това непрекъснато и сервилно „другарю началник“.
Отсреща Лорда акуратно си миеше ръцете: бе точно 12 часът. Дръпнах завесата пред прозореца.
— Къде обядва? — попитах.
— Не мога да знам, другарю началник, във всеки случай не в стола — въздъхна със завист завеждащият. — Не понасял нашето ядене. Аз също, особено боба и зелето, имам, знаете, язва, но какво да се прави, нямам неговите пари.
Поблагодарих на завеждащия и го помолих да не съобщава никому за моето посещение.
— То се знае, другарю началник, не ми е за първи път, но може ли да ви задам един въпрос?
— Кажете!
— Аз, нали знаете, макар че не мога да знам всичко, трябва да имам грижа за кадрите. Ако Лорда е извършил пак нещо такова, да вземем мерки, а?
— Не, нищо такова не е извършил. Просто справка. Оставете го на мира, все едно, че не съм идвал. Но ако все пак забележите нещо нередно в неговото поведение, ако например отсъствува от работа или го потърси някакъв чужденец, позвънете ми ето на тоя телефон.
— Разбрано, другарю началник!
Навън, под мощните антични колонади на входа, аз се чувствувах още по-нищожен, отколкото при влизането: моят велик първи самостоятелен случай приключваше безславно. Оставаше ми да се върна в отдела, да напиша доклада и да поискам разрешение да арестувам Лорда. След това можех да замина за Созопол и да ловя риба с харпун.
Потънал в тия нерадостни мисли и в глада, който още повече потискаше центровете на разума ми, аз късно забелязах Лорда. Бе на десетина крачки пред мен и вървеше нагоре по булеварда. Ако пет минути преди това не бях го разгледал внимателно, в никакъв случай нямаше да позная в този висок мъж с изключително елегантен сив летен копринен костюм, бели обувки и сламена шапка с широка, леко дръпната над очите периферия работника от цинкографията. Пристъпваше напред с широката си свободна крачка, като леко размахваше дългите си ръце — истински Лорд, току-що излязъл от Даунинг стрийт след среща с държавния секретар. Липсваше му само чадърът.
Тръгнах след него, ей тъй, без много да му мисля. Това не беше вече моя работа, знаех, но дългият и прав лъскав гръб неудържимо ме привличаше и аз крачех зад него като най-тъп разузнавач.
Скоро той зави вляво и се отправи към бляскавата фасада на ресторант „Ропотамо“. С господарски и явно привичен жест той бутна стъклената врата. Видях как портиерът го поздравява като стар познат и му сочи свободна маса.
Съзнавах, че не бива да влизам — нямаше защо да се навирам в очите му, но влязох.
Никога дотогава не бях посещавал „Ропотамо“: той беше недостъпен за кесията на един младши инспектор. Понякога само, минавайки пред блестящите му тераси, високомерно оглеждах чужденците, които пиеха обикновена българска сливова на тройна цена.
Спря ме портиерът:
— Къде така, мой човек?
— Ами че да обядвам — рекох с кой знае откъде изникнал комплекс на малоценност.
— А не знаеш ли да четеш?