Фалшификаторът от черния кос
- Автор: Оливер Хаим
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фалшификаторът от черния кос». Краткое содержание книги:
Развръзката, по рецептата на жанра, е неочаквана…
— Но само да смееш да не успееш! Напускам те — каза тя.
— Аз пък ще те убия — отвърнах.
— Член 100, параграф 100 — пропя тя басово по съдийски, замълча, огледа се тайнствено наоколо и тихо попита: — И каква е работата?
— Гладен съм — изпъшках аз, като се опитах да отклоня поглед от нейните изгарящи от любопитство очи.
— Не искаш да кажеш, така ли? — рече тя. За миг се поколеба: да се разсърди, или не. Реши да не се сърди: все едно, рано или късно, щях да й кажа. — Добре — съгласи се тя, — аз пък ще позная и без да признаеш. — Направи важно гримаса, погледна към тавана и започна със следователски тон: — В страната наистина се е промъкнала една банда, но не от Марс, а от Хонконг. Гангстери. С три черни ролс-ройса. Снощи бандитите са прокопали тунел под пловдивския музей и са задигнали тракийското златно съкровище, онова, дето тежи 16 кила и струва десет милиона и даже повече. След това трите черни ролс-ройса са изчезнали, а бандитите са оставили само една следа: дълъг рус косъм в тунела. По този косъм ти ще трябва да откриеш цялото съкровище, трите ролс-ройса и седемте бандити.
— Защо седем?
— Защото така ми харесва. Сега ти ще закачиш един микрофон под вратовръзката и ще тръгнеш по софийските барове, за да подслушваш хората с дръпнати очи. Ама като не знаеш хонконгски?
— Ели, гладен съм — прекъснах аз нейните словоизлияния.
— И като не знаеш хонконгски, няма да откриеш златното съкровище — заключи тя. — Ето какво значи да не владееш чужди езици.
— Гладен съм — изпъшках аз.
— Добре, добре… Какво имаш за ядене?
— Не знам. Виж там, в кухнята.
Тя стана и мина под лунните лъчи. Бях щастлив…
Чух я сетне да тършува в кухничката.
— Има само малко ориз — обади се тя. — И вода. Друго нищо, ама нищичко.
— Умирам от глад — изстенах жално. — От сутринта съм ял само диня, и то жълта.
— Добре — каза тя великодушно. — Няма да лиша човечеството от такъв детектив. Ще ти сваря ориз. С вода става много хубав. И е много полезно, има витамини.
И ядохме сварен ориз без сол и беше много вкусно, и тя си легна до мен, и аз дълго не можах да заспя, мислейки си за Мирски, за доларите и за тайнствената вила край високия бряг, сетне летях с черен ролс-ройс по тъмното шосе, влачех раненото си рамо по плажа и целувах смеещите се устни на кралица Елина.
Трябва да съм заспал с усмивка.
4. Експерти
Ели още лежеше завита презглава с чаршафа, когато тихо се измъкнах от стаята и изтичах по стълбите надолу.
Бях гладен до припадане, но нямах никакво желание да правя опашки в закусвалните и направо се упътих към Централния.
В затворите отивах рядко: не обичах студените им масивни стени, нито глухите коридори, в които кънтяха налъми, нито дори стенвестниците, в които затворниците си правеха срамежлива самокритика за извършените от тях престъпления. Неизменно ме потискаха сервилните лица на арестантите, които се явяваха в следствения кабинет, готови да признаят и онова, което не знаеха, стига да скрият истината. И ако Мирски не беше загатнал за затвора, аз едва ли щях да се сетя да посетя тримата фалшификатори, които четири години вече кротко си лежаха тук и фабрикуваха с ловките си пръсти вместо двайсетолевки кутийки за пудра.
Показах им доларите. Тримата веднага се оживиха и забравили моето присъствие, с професионален интерес заразглеждаха банкнотите. Лепяха ги на прозореца срещу слънцето, опипваха ги нежно с върха на пръстите си, помирисваха ги със затворени очи, като че опитваха аромата на нов парфюм, а един нисичък с яйцевидна глава дори ги лизна. После се оттеглиха в ъгъла и полугласно и дълго се съвещаваха.
— Внимавайте! — предупредих ги аз. — Подведете ли ме, ще си имаме разправии.
Яйцевидната глава сложи банкнотата на масата:
— У нас ли са правени?
— Може би — уклончиво отвърнах аз.
— Ако са правени у нас, то тогава е Лорда. Само той. А ако не е той, ще е някой нов, когото не знаем. Ама халал му вяра!
В мишите му очички се четеше нескрита завист.
— Кой е този Лорд? — попитах.
— Не го ли знаете? Вие сте май новак.
— Новак, не новак, казвайте, кой е този Лорд!
— Иван се казваше той. Иван Бонев. Голям човек беше.
— Защо „беше“?
— Ами защото не знам какво е станало с него, откакто сме тук.
— Какво работи?
— Ако е жив и здрав и не се е пенсионирал, ще си е пак цинкограф. На времето работеше в Полиграфическия комбинат.
— Как казахте, че се нарича?
— Иван Бонев, но му викахме Лорда. Заради оня Чембърлейн отпреди войната. Като него беше той, същински аристократ, баровец, а по едно време даже с чадър се разхождаше по улиците.