Фалшификаторът от черния кос

После всичко притихна и когато зениците ми свикнаха с тъмнината, Ели лежеше до мен и се усмихваше с големите си японски очи и с пълните си и силно очертани устни, които напомняха малко, весело сърце.

— Ще те убия някой ден, да знаеш — казах аз.

— Добре — съгласи се тя. — И ще бъде предумишлено убийство. Член 100, параграф 100, алинея 100 от Наказателния кодекс.

Сега гласът й бе нейният, много топъл, с ония алтови тонове, които ме подлудяваха.

— Член 127, параграф 10 — казах.

— На мен по ми харесва параграф 100.

— Перко си ти — казах. — И даже…

Тя ме целуна и аз забравих какво още исках да й кажа.

А после през страничното прозорче надникна крайчецът на бутафорно-романтичната луна и потопи всичко в сребриста светлина. Заплува във въздуха библиотеката, натъпкана с трудове по криминалистика, право, психология, статистика и с всевъзможни — признавам си — детективски и фантастични романи. Вляво се олюляваше стативът и до него преливаше с всичките си размазани цветове палитрата. А навсякъде другаде, по всички стени висяха неуловими, призрачни лица — маслени, акварелни, графични — всевъзможните образи на моята кралица Елина: тъжна, весела, нацупена, учудена, с отпусната коса, с пристегнат кок, с огърлица, с монашески затворена якичка, със съблазнително деколте — всички нарисувани е много ентусиазъм и с още повече несръчност. Обичах всички тия Елини и когато нея я нямаше тук, с тях се чувствувах по-малко самотен.

… После тя каза:

— Хайде да стягаме багажа!

— Излишно — погледнах луната и сърцераздирателно въздъхнах: — Никъде няма да отиваме. Поне аз.

— Ама наистина ли? — попита тя с оная невероятно детско-наивна интонация, която понякога ме довеждаше до отчаяние, а по-често — до желание да я целуна.

— Честна пионерска.

Тя приседна, косите й се бяха разпуснали върху голите плещи и аз я обожавах така.

— Пак ли оня старик?

— Да. Макар че не е чак толкова стар.

— Все едно. Очите му ще издера.

— Работа.

— Работа, работа! И кога ще заминем? През януари ли, когато имам староанглийски?

Прокарах пръсти по устните й, които се смееха дори когато цялото лице тъгуваше.

— Слушай, Смехурче, този път е друго. Този път аз сам. Разбираш ли? Сам! Голяма задача. Сполуча ли — край на следенето на петляркаджиите и на купуването на дини за шефа. И ще пишат вестниците за мен, помни ми думата, и навярно ще има премия, и ще се махна от тази високопланинска кошара, в която ми се вие свят, и ще ми дадат самостоятелен апартамент, и ще се оженим, без да чакаме твоята диплома.

Тя се гушна до мен.

— Ама наистина ли?

— Е, да… — отвърнах със сдържано достойнство и още по-сдържано добавих: — Стига да успея.

Очите й, брадичката й, устните й — всичко се засмя и сега тя изведнъж заприлича на ония весели и малко загадъчни мадони от Кватрочентото.