Светлината, която изгубихме
- Автор: Сантополо Джилл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева,
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Светлината, която изгубихме». Краткое содержание книги:
Сплетох пръсти с твоите и здраво ги стиснах.
— На колко години беше ти тогава?
— Девет — отвърна тихо. — Обадих се на ченгетата. Моето детство беше толкова различно от твоето, така идилично в онова предградие в Кънектикът. Не знаех какво да ти кажа. Ако водехме този разговор сега, щях да усетя болката — и твоята, и неговата. Щях да кажа, че баща ти наистина е преживявал тежък период, борил се е с демоните си; щях да кажа колко съжалявам, че неговите демони са станали и твои. Защото е точно така, нали? По-голямата част от твоя живот се е превърнала в отпор на неговия живот, толкова си се стараел да не станеш като него, че накрая е трябвало да се изправиш и пред неговите, и пред своите собствени демони.
Но тогава не успях да осмисля достатъчно бързо какво ми казваш и просто исках да те утеша.
— Постъпил си правилно — прошепнах само, след като си поех дъх.
— Знам — отвърна. Очите ти гледаха сурово. — Никога няма да стана като него. Никога не бих те наранил по този начин. Никога не бих се държал така, сякаш имам право да се разпореждам с мечтите ти.
— Аз също. Аз също не бих се разпореждала с твоите мечти, Гейб — казах, отпускайки глава върху гърдите ти, целувайки те през тениската, опитвайки се изразя дълбочината на своето възхищение и съчувствието ми към теб.
— Знам, че няма да го направиш. — Ти ме погали по косата. — Това е едно от многото, много неща, които обичам у теб.
Надигнах се, за да мога пак да те погледна в очите.
— Обичам те, Луси — каза ти.
За първи път ми го казваше. За първи път мъж ми казваше това.
— И аз те обичам — отвърнах.
Дано си запомнил този ден. Аз никога няма да го забравя.
IX
НЯКОЛКО СЕДМИЦИ СЛЕД КАТО СИ КАЗАХМЕ „ОБИЧАМ ТЕ" за първи път, двамата с теб заживяхме заедно в моята квартира. Решихме да го отпразнуваме, като се разхождаме из къщи само по бельо. Навън беше нетърпима жега, цареше такъв юлски задух, че си мечтаех да прекарам цял ден потопена в плувния басейн; климатикът работеше с пълна сила, но в апартамента пак беше топло. Жилището беше толкова голямо, че май щеше да ни трябва повече от един климатик.
— Бабата и дядото на Кейт са били същински гении по отношение на недвижимото имущество — отбеляза ти, докато двамата, полуголи, си приготвяхме бъркани яйца. — Кога са купили това място?
— Нямам представа — отвърнах и пъхнах в тостера няколко хлебчета. — Още преди баща й да се роди. Значи… четирийсетте години на двайсети век.
Ти подсвирна.
Знам, не се задържахме много там, но съм готова да се обзаложа, че помниш този апартамент. Трудно е да се забрави. Двете огромни спални и баните, малката трапезна ниша, която бяхме превърнали в библиотека. Таваните, високи по три и половина метра. Тогава не оценявах всички тези детайли, но много харесвах апартамента. Кейт следваше право и баща й каза, че за нея ще е по-евтино да живее там, отколкото да плаща за общежитие в университета. Така и аз извадих късмет.
— Идвахме на гости при бабата на Кейт, докато двете с нея учехме в средното училище — разказах ти, докато седяхме на дивана с чиниите със закуска върху голите крака. — Тя беше гид в музея „Метрополитън" чак докато се разболя. Навремето, когато повечето жени дори не помисляли за колеж, тя изучавала история на изкуството в Смитсониън[10].
— Ще ми се да я бях познавал — каза ти, след като отпи глътка кафе.
— Щеше да я харесаш.
Дъвчехме мълчаливо, притиснали бедро в бедро; рамото ми леко опираше ръката ти. За нас беше немислимо да сме в едно и също помещение, без да се докосваме.
— Кога се връща Кейт? — попита, след като преглътна хапката си.
Вдигнах рамене. Преди месец тя се беше запознала с Том и най-вероятно тази нощ за втори път щеше да остане при него.
— Май не е зле да се облечем. Усетих погледа ти върху гърдите си.
Остави чинията, беше приключил със закуската.
— Представа нямаш какво е всичко това за мен, Луси — каза, докато ме наблюдаваше как оставям вилицата в чинията. — Цяла сутрин си без дрехи. Все едно ме вкара в една от моите фантазии. — Ръката ти беше в скута и ти бавно се галеше през памучната материя на боксерките.
Никога не те бях виждала да се докосваш, никога не те бях наблюдавала какво правиш, когато си сам. Не можех да откъсна очи.
— А сега ти — каза, придърпвайки боксерките си надолу. Бутнах чинията настрани и посегнах към теб, вече възбудена.
10
Научноизследователски и образователен институт във Вашингтон, към който има и голям музеен комплекс. — Бел. прев.