Светлината, която изгубихме

VIII

ТИ, РАЗБИРА СЕ, НАПУСНА РАБОТА И СЕ ЗАПИСА на курс по фотография. Двамата продължихме да се виждаме и колкото повече време прекарвахме заедно, толкова по-силна ставаше нашата физическа връзка — в прегръдките на другия намирахме утеха, надежда, сила. Нахвърляхме се жадно един на друг в тоалетните на ресторантите и се разсъбличахме трескаво, защото не можехме да чакаме да се приберем. Натискахме се по кьошетата на сградите, а тухлите се впиваха в телата ни, докато устните се сливаха. Правехме си пикници в парка, запасени с бутилки от ябълков сок, които пълнехме с вино, а после лежахме по гръб, вдишвайки миризмата на пръст, аромата на окосена трева и уханието на другия.

— Ще ми се да науча нещо повече за баща ти — казах веднъж, няколко месеца след като се бяхме събрали отново; вече бях готова съзнателно да премина границата, поемайки риска да предизвикам сътресение.

— Няма много за разказване — отвърна ти и се размърда, така че главата ми се озова върху гърдите ти, вместо върху ръката. Тонът ти все още беше безгрижен, но усетих как тялото ти се напрегна. — Той е задник.

— И защо? — продължих да настоявам и се преобърнах, така че да преметна ръка през корема ти, да те притисна към себе си. Понякога ме обземаше чувство, че никога няма да бъдем достатъчно близо един до друг. Искаше ми се да вляза под кожата ти, да се промъкна в мислите ти, за да разбера всичко за теб.

— Баща ми беше. непредсказуем — произнесе ти бавно, сякаш избра думата твърде внимателно. — Веднъж, когато бях вече достатъчно голям, защитих мама от него.

Надигнах глава от гърдите ти и те погледнах. Не бях сигурна какво да кажа, докъде да стигна с въпросите. Исках да разбера какво точно разбираш под „достатъчно голям". Четиригодишен? На десет? На тринайсет?

— О, Гейб! — Само това успях да измисля. Съжалявам, че не казах нещо повече.

— Двамата с майка ми се запознали в художествената академия. Тя разправяше, че бил чудесен скулптор, но аз така и не видях нито една от работите му. — Ти преглътна мъчително. — Натрошил ги всичките — до една — когато съм се родил. Искал да създава монументални творби, огромни инсталации. Но никой не пожелал да го финансира, никой не купувал неговото изкуство.

Ти се извърна да ме погледнеш.

— Давам си сметка колко му е било трудно. Представям си. — После поклати глава. — Той се предаде — каза. — Опита да отвори галерия. Но не го биваше много като бизнесмен. Нито като търговец. Постоянно беше гневен, избухлив. Аз не разбирах какво му е коствало да се предаде. Колко силно му е повлияло това. Веднъж се нахвърли с нож върху картина на мама — беше работила месеци наред върху това платно, — защото според него тя трябвало да рисува само залези. Мама плака, все едно беше наръгал нея, не картината. Малко след това той ни напусна.