Светлината, която изгубихме
- Автор: Сантополо Джилл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева,
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Светлината, която изгубихме». Краткое содержание книги:
Ти поклати глава и се усмихна.
— Нямах това предвид.
Вдигнах въпросително вежди и едва тогава разбрах какво точно искаш. Плъзнах пръсти надолу по корема си. Ти също никога не ме беше виждал да се докосвам. Самата мисъл за това ме караше да тръпна. Затворих очи, мислейки за теб, за това как ме гледаш, за този така интимен споделен момент и усетих как тялото ми се разтърсва от конвулсии.
— Луси — прошепна ти.
Отворих очи и видях как все по-бързо и по-настойчиво се галиш.
Този акт — двамата да правим нещо толкова интимно един пред друг — ми се стори много по-съкровен от секса. Границите, които ни деляха на „ти" и „аз" все повече се размиваха, превръщайки ни в „нас".
Аз продължавах да се галя, а ти се облегна на дивана и се освободи напълно от боксерките, като през цялото време не сваляше очи от мен. Ритъмът на ръцете ни ставаше все по-трескав. Дишането ни — също. Ти беше прехапал устни. Видях как дланта ти все по-плътно те обгръща. Видях как мускулите ти се стегнаха. Видях те как свърши.
— Божичко — простена. — О, Луси.
Започнах още по-настойчиво да движа ръката си, за да те настигна, но ти сключи пръсти около китката ми.
— Ще ми позволиш ли? — прошепна. Потръпнах от звука на гласа ти.
Кимнах, а ти се помести, за да мога да се изпъна цялата на дивана и да свалиш бельото ми. После се притисна плътно в мен, а аз се гърчех в очакване.
— Имам една тайна — каза, докато пръстите ти проникваха в мен.
— Така ли — промълвих, извивайки се в дъга при твоя досег.
— Така — отвърна и се излегна плътно до мен, така че устата ти се озова срещу моята. — Всеки път, когато се докосвам, мисля за теб.
Тръпка премина по цялото ми тяло.
— Аз също — прошушнах задъхано. Свърших трийсет секунди по-късно.
X
В ОНИЯ ПЪРВИ ШЕСТ МЕСЕЦА ЗАЕДНО постоянно научавах по нещо ново за теб — най-различни работи, които намирах за секси, изненадващи, мили.
Като в онзи ден, когато наминах при теб след работа и те заварих седнал по турски на пода, с пръснати наоколо малки квадратни картончета с размера на листчета за бележки.
Зарязах чантата на кухненската маса и затворих вратата след себе си.
— Какво става? — попитах.
— Рожденият ден на мама е след две седмици, на деветнайсети септември — отвърна, вдигайки поглед от картончетата, които сортираше. — Тъй като тази година не мога да се прибера за нейния празник, реших да направя нещо специално и да й го изпратя.
— И сега правиш… хартиена мозайка? — казах наслуки и приближих.
— Нещо такова — отговори. — Всичко това са наши снимки с мама. — Ти вдигна няколко и ми ги показа. Като ги погледнах по-отблизо, видях, че на едната сте на дипломирането ти в гимназията. На другата и двамата бяхте по къси панталонки, ти беше потопил крака в басейна. После пак двамата, тоя път на верандата, а ти й правеше заешки уши.
— Еха! — възкликнах.
— Отне ми почти цял ден да ги принтирам — каза, — а сега ги подреждам по цвят. Искам да приличат на калейдоскоп.
Разположих се до теб на пода, а ти ме целуна набързо.
— Защо точно калейдоскоп? — попитах, вдигайки една ваша снимка, на която стояхте опрели гръб в гръб, ти малко по-висок от нея. Косата ти беше също толкова руса и къдрава — трудно беше да се каже къде свършва нейната и къде започва твоята.
— Тогава бях на четиринайсет — уточни, надничайки към снимката през моето рамо.
— Ужасно сладък си бил — казах. — Моето четиринайсетгодишно Аз щеше страшно да си падне по твоето.
Ти се усмихна и леко ми стисна крака.
— Въпреки че не съм виждал твоя снимка като четиринайсетгодишна, бих поел риска да кажа, че и обратното е в сила.
Сега беше мой ред да се усмихна. Пуснах снимката на земята.
— Но защо точно калейдоскоп? — повторих.
Ти прекара ръка през челото и отметна къдравите кичури от очите си.
— Това на никого досега не съм го разказвал — промълви тихо.
Взех други две снимки. Двамата с майка ти духате свещичките на торта за рожден ден. Майка ти те държи за ръка, двамата сте застанали пред мексикански ресторант.
— Не си длъжен да ми разказваш — казах, чудейки се дали баща ти е правил снимките от времето преди да навършиш девет, и кой ви е снимал след това.
— Знам — отвърна ти. — Но искам. — Извъртя се, така че сега седяхме един срещу друг с допрени колене. — Година след раздялата на нашите закъсахме с парите. След училище заварвах мама по-често да плаче, отколкото да рисува. Затова бях сигурен, че ако изобщо направим нещо за рождения ми ден, то ще е пълна издънка. Казах й, че не искам да каним приятели. Не исках мама да се охарчва.