Светлината, която изгубихме

Тогава нямах решаващата дума. Все още. Но все пак ми бяха поверили рецензирането на сценариите и сторибордовете, както и обратната връзка с шефа. Изглежда, съм приемала тия свои задължения по-сериозно, отколкото е трябвало. Когато носех някой сценарий у дома, ти ми помагаше да го разиграем, за да можем после да го обсъдим заедно. И винаги държеше да си Галакто, малкото зелено човече, което приличаше на жабок. Моята любимка пък беше Електра, онази, тъмнолилавата с лъскавите антенки. И някак от само себе си стана така, че четенето на сценариите за „Иска се цяла галактика" ти помагаше да споделяш с мен мечтите си.

Целта на шоуто беше да помогне на децата да говорят открито за чувствата си, но предполагам то беше полезно и на възрастните. Помня точно върху кой епизод работехме, когато се случи този наш разговор. Стана в началото на ноември, някъде в края на първата третина от новия сезон на шоуто.

Галакто седи в предния двор, подпрял главата си с ръце.

Влиза Електра.

ЕЛЕКТРА: Какво има, Галакто? Виждаш ми се тъжен.

ГАЛАКТО: Татко иска да се включа в отбора по звездобол, а аз мразя звездобола!

ЕЛЕКТРА: Той знае ли това?

ГАЛАКТО: Страх ме е да му кажа. Боя се, че ако не харесвам звездобол като него, той вече няма да иска да ми е баща.

ЕЛЕКТРА: Моят татко харесва звездобол, а аз — не, така че правим разни други неща заедно. Защо не направиш списък с нещата, които и двамата с баща ти харесвате?

ГАЛАКТО: Дали ще се получи? И тогава вече няма да се налага да играя звездобол, така ли?

ЕЛЕКТРА: Мисля, че си струва да опиташ.

ГАЛАКТО: И аз!

— Според теб не е ли по-подходящо Електра да харесва звездобола, а баща й — не? — попитах, когато приключихме с четенето. — Нали разбираш — малко да променим половия стереотип. Дали да не го предложа?

— Мисля, че идеята ти е страхотна — отвърна, вгледан в мен малко по-дълго от обичайното. В този момент имах чувството, че харесваш не само идеята ми, но и всички аспекти на това, което съм аз.

Нахвърлях някои бележки по сценария, после пак го прочетох, тоя път наум.

— Как мислиш, дали Електра да не изброи някои от нещата, които двамата с баща й правят заедно? Това може би ще подсили диалога.

Този път ти не отговори и аз се обърнах да те погледна. Взираше се съсредоточено в един гълъб, който гукаше върху противопожарната стълба край прозореца.

— Страх ме е, че ще се превърна в него — пророни. Оставих сценария.

— В кого ще се превърнеш?

Абсурдно е, но отначало реших, че говориш за гълъба. Ти потърка с длан наболата си брада.

— В баща ми. И също като него ще имам големи мечти, които никога няма да се сбъднат. А това ще ме превърне в гневен човек, наранен и вътрешно пречупен. Накрая ще причинявам болка на всички около себе си.

— За какво мечтаеш? — попитах. — Има ли нещо ново?

— Знаеш ли кой е Стив Маккъри?

Поклатих отрицателно глава, а ти грабна лаптопа ми от пода и въведе няколко ключови думи в търсачката, после обърна екрана към мен. Видях корица на списание National Geographic със снимка на момиче върху нея. Имаше забрадка на главата и приковаващи зелени очи. Приличаше на обладано от духове; на кошута, погната от ловци.