Светлината, която изгубихме

— Как си? — попитах. — Наред ли е всичко при теб? Ти опря лакът на бара и положи длан под бузата си.

— Не знам — отвърна. — Двамата със Стефани пак скъсахме. Мразя работата си. А и САЩ нахлуха в Ирак. Всеки път, като те видя, светът се разпада.

Нямах представа как да отговоря — нито на казаното за Стефани, нито на твърдението, че светът се разпада, затова отпих от мартинито.

Ти обаче продължи.

— Може би Вселената е доловила нуждата ми да те видя тази вечер. Ти си… като Пегас.

— Значи съм хвърковатият кон от „Илиада", така ли? — попитах. — Крилатият жребец?

— Не — отвърна ти. — Определено си женски. Усмихнах се. А ти продължи да говориш.

— Без Пегас Белерофонт никога не би победил Химера. Само благодарение на Пегас е успял — каза. — Защото е трябвало да се извиси над всичко — над цялата болка, над раните и обидите. И станал велик герой.

Аз обаче не тълкувах древногръцкия мит по твоя начин. Според мен в него ставаше дума за общите усилия, за съдействието и съдружието; винаги ми е харесвало как Пегас позволява на Белерофонт да го язди. Но разбирах, че твоята интерпретация е важна за самия теб.

— Е, сигурно трябва да ти благодаря за комплимента. Въпреки това бих предпочела да ме сравниш с Атина[6]например. Или с Хера. Защо не и с Медуза[7].

Ъгълчетата на устните ти се извиха нагоре.

— Не и с горгоната. Нямаш змии по главата. Докоснах косата си.

— Защото не си ме виждал как изглеждам на ставане сутрин — отговорих.

Погледна ме така, сякаш ти се щеше да ме видиш точно в тоя миг.

— Изобщо казах ли ти колко съжалявам? — попита. — За онова, което стана. С нас. Не за целувката, нямам това предвид. Но. — Ти сви рамене. — Съжалявам за другото, което се случи после. Опитвах се да постъпя правилно. Спрямо Стефани. Животът е…

— Сложна работа — довърших вместо теб. — Няма проблем. Това беше отдавна. И ти се извини. Два пъти.

— Все още мисля за теб, Луси — каза, забил поглед в празната чаша от уиски. Зачудих се колко ли си изпил. — Мисля си за онова разклонение на пътя и какво би станало, ако бяхме поели по него. Два пътя разделени.

Сега бих се разсмяла, че говориш точно за път, но тогава ми се видя толкова романтично — ти цитираше Робърт Фрост[8]. Хвърлих поглед към Алексис и Джулия. Те ни наблюдаваха и отпиваха от мартинито. „Добре ли си?", попита само с устни Джулия. Кимнах. Тя потупа с пръст часовника си и вдигна рамене. Аз също вдигнах рамене. Тя кимна.

Върнах погледа си към теб. Великолепен, раним, желаещ ме. Моят подарък за рождения ден от Вселената, предполагам.

— Хубавото на пътищата е — казах, — че понякога пак се срещат. И ти се дава втори шанс да минеш по една и съща пътека.

Господи, колко бяхме заблудени тогава. Или просто млади. Толкова, толкова млади.

После ти ме погледна, погледна право в мен с тия твои сини очи, малко изцъклени, но все така магнетични.

— Ще те целуна — каза, докато се накланяше към мен. После наистина го направи и то беше като сбъднато пожелание за рождения ми ден.