Седмият печат
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Серия: Професор Томаш Нороня #3
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Переводчик: Велин Мануел ду Насименто
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Седмият печат». Краткое содержание книги:
- Мамо, татко го няма тук.
- Няма ли го? Не м и казвай, че е във факултета. - Погледна прим ирено. - Господи, ама тоя човек
наистина е много отнесен.
- Мамо - каза синът с уморен глас, - татко се спомина м иналата година.
Дона Граса се учуди.
- Баща ти е умрял миналата год ина? Що за глупост и говориш?
Нездравословна храна (англ.). — Б. пр.
Чили с месо (исп.). - Б. пр.
******* Исусе Христе! (англ.). - Б. р.
- Мамо, не си ли спом няш?
- Разбира се, че си спом ням. Тази сутрин м у правих закус ка.
Томаш поклати глава.
- Мамо, цялата сутрин беше в леглото.
Дона Граса се изпъна.
- Добре ли си? Как да не си спом ням, че днес направих за куска на баща ти?
- Мамо, бъркаш.
- Аз да бъркам? Що за приказки са това? - Махна нетърпе ливо с ръка. - Върви да извикаш баща си,
хайде.
Томаш си пое дълбоко въздух. Взе студената ръка на майка си и нежно я погали. После стана и се
отправи към вратата на стаята.
- Остави татко на мира. Искаш ли аз да направя чай?
- Не искам никакъв чай.
- Тогава е по-добре да се облечеш - каза синът.
- Да се обличам ли? Защо?
- Не си ли спомняш?
- За какво да си спом ням?
- Ще ходим при докт ор Говея.
- И какво ще правим там?
- Имаме час.
- Какъв час? Доколкото знам, не съм болна...
- В четири часа. Хайде, об лечи се.
СЕСТ РАТА СЕ УСМИХНА И Т ОМАШ ОТ ВЪРНА НА УСМИВКАТ А. Беше млада и присъствието на този мъж със
зелени блестящи очи, контрастиращи с тъмнокестенявата му коса, не и беше безразлично. Но Томаш
забрави за нея на мига. Чувстваше се угне тен, че отново се връща в Университетската болница, на също-
то място, където преди година се беше споминал баща му. Но личният им лекар даваше консултации
само тук и нямаше как да избегне това. Ако искаше доктор Говея да продължава да се грижи за здравето
на майка му, както го правеше от години, трябваше да се подложи на това изпитание.
- Оная твоя а рабска приятелка ще приготви ли вечерята? - попита най-неочаквано дона Граса.
Синът въздъхна.
- Не е арабка, мамо. Иранка е.
- Все тая.
- Не е все тая - каза той, поклащайки глава. - Няма как да приготви вечерята, защото се завърна в
страната си миналата година. Не си ли спомняш?
- Какво приказваш? Та нали вчера я видях...
- Не, мамо. Беше миналата год ина.
Умълчаха се задълго. Смутена, дона Граса се опитваше да си подреди паметта. Вратата на кабинета
се отвори и сложи край на потискащата тишина. Един бял с илует се появи в чакалнята и лицето на
майката се озари от широка усмивка. Лекарят и подаде ръка с неподправена сърдечност.
- Как е, Граса? - поздрави Говея. - Винаги м и е прият но да те приема тук!
- Ох, докторе - каза тя. - Вече бях забравила, че имам консултация при вас, ама че работа! Боже, за
нищо не ме бива, като замаяна кокошка съм. - Сниши глас, като че споделяше някаква тайна. - Знаете ли
какво? Остарявам...
- Вие, Граса? Стара? Не ме разсмивайте.
- Докт оре, все пак са седемдесет години, нали?
- А какво са днес седемдесет години?
Дона Граса влезе в кабинета.
- Не се шегувайте, докт оре, не се шегувайте.
Лекарят поздрави Томаш с кимване на главата и затвори вра тата на кабинета.
Седнал в чакалнята, Томаш скръсти ръце и се настрои да чака, докато приключи прегледът. Видя
списанията върху масичката, взе едно и го запрелиства разсеяно.
Мобилният му телефон иззвъня.
- Професор Нороня?
Едва доловим акцент подсказваше, че човекът е чужденец.
- Да?
- Казвам се Александър Орлов и работя за Интерпол.
Мъжът замълча, изчаквайки събеседника си да осмисли информацията.
- Да?
- Трябва да поговоря с вас. Свободен ли сте да вечеряме... да кажем, утре?
Томаш вдигна вежди с недоумение. Какво искаше Интерпол от него?
- По какъв въпрос?
- Въпросът е деликатен. Ако нямате нищо прот ив, б их пред почел да го изложа лич но, а не по
телефона.
- Не можете ли поне да м и подскажете за какво става дума? Както вероят но се досещате, аз съм доста
зает.
- Разбира се — съгласи се човекът от другата страна на линията. - Професор Нороня, името Филипе
Мадурейра говори ли ви нещо?
Томаш се поколеба.
- Филипе Мадурейра ли? - попита изненадан.
- Д а .
- Ами да... бяхме приятели в гим назията в Кащело Бранко.
- Гим назията... „Нуно Алвареш―, нали?
- Да, същата. Защо? Какво става с Филипе?
- Приятелят ви е изчезнал.
Новината порази Томаш.
- Какво искате да кажете?
- Интерпол иска да говори с приятеля ви, но той е изчезнал.