Седмият печат

- Значи все още съм в Коимбра?

- Да, господине. В клиниката „Шоупалиньо―.

Отпусна отчаяно глава на възглавницата.

- По дяволите! Не мога да отсъствам!

- Страхувам се, че ще се наложи - отбеляза докторът. - Как се чувствате?

Томаш се замисли над въпроса.

- Малко странно - каза той, усещайки тебеширен вкус в устата. - И освен това ме боли главата.

- Няма начин да не ви боли.

- Какво се е случ ило?

- Нищо ли не си спом няте?

Томаш отново прерови най-пресния архив на паметта си.

- Спом ням си, че вечерта влязох в колата, за да се върна в Лисабон.

- И нищо повече?

Помисли секунда.

- Да, боя се, че е само това.

- Кой е последният образ, който се е съхранил в паметта ви?

- Ами... гарата, струва ми се. - Повд игна вежд и. - Не, светофарът. Тъкмо щях да завия на моста и спрях

на светофара.

- Нищо друго ли не си спом няте?

- Не — каза Томаш.

Поклати глава, за да подсили отрицателния отговор, и усети болезнено замайване.

- Със сигурност? - настоя лекарят.

- Да - потвърди пациентът нетърпеливо. - Какво е станало?

Лекарят взе бележник с формат А4 и прегледа някакви за писки.

- Претърпели сте пътно произшествие. Прем инали сте моста и докато сте пресичали площад „Праса да

Кансао―, предполагам на път за магистралата за Лисабон, колата се е блъснала в един стълб и вие сте

изгубили съзнание.

- Ударил съм се в стълб?

- Да. - Лекарят прегледа бележките. - Някъде около десет часа вечерта.

- Тук, на площад „Праса да Кансао―?

- Д а .

Томаш изглеждаше заинтригуван.

- Интересно, въобще не си спом ням такова нещо. Пом ня само, че спрях на светофара и чаках да светне

зелено.

Лекарят се усмихна.

- Нормално. След травма на главата и загуба на съзнание е напълно нормално да ви се губят пет

минути до катастрофата. На някои им се губят часове.

- Наист ина ли?

- Често се среща, успокойте се.

Сега бе ред на Томаш да се усмихне.

- По дяволите, наист ина нищо не си спомням. Сякаш изоб що не се е случило. В единия м омент съм

спрял на светофара, а в следващия гледам медицинска сестра пред себе си. Все едно нищо не е ст анало.

Пренасям се автоматично от едно място на друго, разбирате ли?

- Странно е, да - съгласи се лекарят. - Но се случва.

Томаш опипа главата си. Усети бинт в косата си и се притесни.

- Какво м и е? Нещо сериозно ли е?

- Не, не, нищо особено, спокойно. - Лекарят се приближи и леко докосна тила му. - Не мога да си

обясня само как сте извъртели главата си при сблъсъка. Травмата ви е отзад, на тила. - Хвана дясната му

ръка и я насочи към превръзката над лакътя. - Ръката ви също е пострадала, ето тук, виждате ли? Нищо

сериозно, но не бива да се напрягате. Разбирате, нали?

- Д а .

- Ако ви засърби по ръката, не се чешете. Много е важно. Без почесване. Това е знак, че раната

зараства.

- Много добре, няма да се чеша - обеща Томаш, разглеждайки превръзката на дясната си ръка. Вдигна

глава към лекаря и прочете името на табелката, окачена на гърдите му. - Вие сте доктор Кариано?