Заподозрян № 1 [bg]

Домът на Клей Харис беше на черен път в уединен район, състоящ се от отдалечени една от друга ферми, паркове и обществени гори. От картата от сателита бях разбрал, че къщата му се намираше на края на парцел от хиляда и двеста декара, който е бил определен за благоустрояване, но по-късно проектът е бил изоставен вследствие на икономическата криза от 2009. Домът му беше на три километра от всяка друга човешка постройка в околността.

Свих по Сто двадесет и шеста улица към „Копър Хил Драйв“, която ме отведе до някакъв малък търговски център, а после и до жилищен комплекс на работници емигранти. След този участък не се виждаше нищо, освен изсъхнали шубраци, ниски хълмове и горички от местни видове дървета, следвани от километри равна, недокосната от човешка ръка земя.

— Ето я нашата отбивка — казах и завих наляво по „Сан Францискито Кениън Роуд“.

Откакто излязохме от Хенкок Парк, Томи беше говорил само за себе си, разказвайки възвеличаващи истории за охранителната служба, която осигуряваше на разни звезди, и номерата, които въртяха най-големите имена. Млъкна, когато фаровете ми осветиха телената ограда и табелите, чиито надписи гласяха: „Харис. Влизането забранено“.

Щом къщата се показа пред погледите ни, намалих, паркирах на банкета на пътя и угасих фаровете.

Къщата се намираше в края на дълга алея, доста навътре в имота, и представляваше постройка тип ранчо, бяла, с тъмни первази и семпла веранда отпред. В двора и покрай оградата имаше няколко големи дъба, но онова, което привлече вниманието ми, беше чисто новият джип „Лексус“, паркиран в началото на алеята. Знаех колко печелеше Клей Харис, докато работеше при мен, и предполагайки, че Томи не беше увеличил четворно заплатата му, колата изобщо не се вписваше в сметката. Освен ако някой не му беше дал към седемдесет и пет хиляди долара.

Пресегнах се през брат ми да отворя жабката и взех пистолета си.

— Не вярвам да имаш разрешително за това — каза той.

— Да си остане между нас, става ли, младши?

Двамата излязохме от колата и се промъкнахме покрай телената ограда, прикрити от дърветата. Резето на портата беше отворено — пропуск от страна на господин Харис, помислих си. Все още бяхме на десетина метра от верандата, когато детекторът за движение ни засече.

Грейнаха ярки светлини.

Откритата земя се огласи от звук на сирена, след което последва залп от куршуми.

Харис стреляше с полуавтоматичен пистолет и куршумите свистяха между дърветата. Изведнъж стрелбата секна.

Дали не ни беше видял? Или просто стреляше в отговор на алармата? Може би си е помислил, че е някой койот. Или мечка. Или пък: „Ако сте влезли в имота ми, мъртви сте“.

— Ти поеми задната врата, аз ще мина отпред — прошепнах.

— Не, Джак, ти върви отзад.

— Добре — съгласих се.

Не беше добре.

Престрелката не влизаше в плана ми.

Всъщност точно в този момент нямах никакъв план.