Торбарите [bg]

2.

Беше хладно в градината, под сенките на огромните ябълкови дървета. Рина седеше на тревата и подреждаше куклите около малката дървена дъсчица, която и служеше за маса.

— Чакай, Сузи — говореше тя на малката тъмнокоса кукла, — не трябва да гълташ така кашичката.

Черните очи на куклата я гледаха, без да премигват.

— О, Сузи! — затюхка се тя загрижено. — Разля я по роклята си! Ето че пак трябва да те преобличам.

Грабна куклата и бързо я съблече. Изпра дрехите в някакво въображаемо корито, после ги изглади. Сега внимавай да не се изцапаш! — скара й се тя престорено.

Обърна се към другата кукла.

— Хареса ли ти закуската, Мери? — усмихна се тя. — Изяж я всичката и ще станеш голяма и силна.

От време на време хвърляше поглед към масивната къща. Радваше се, когато я оставяха на мира. Това обаче не ставаше често. Обикновено някой от прислужниците й викаше да се прибира. После майка й я нахокваше и й казваше, че не бива да играе в градината, а да стои край кухненската врата, в далечния край на къщата. А на нея там не й харесваше. Беше топло и нямаше трева, само пръст. Пък беше и близо до конюшнята и миришеше. Не разбираше защо майка й винаги вдига толкова много шум. Мистър и мисис Марлоу никога не й правеха забележка, когато я завареха там. Дори веднъж мистър Марлоу я вдигна над главата си и я гъделичка с мустаците си, докато едва не се задуши от смях.

Но щом се прибра вътре, майка й я наплеска и я накара да се качи в стаята им и да остане там целия следобед. Това беше най-тежкото от всички наказания. Обичаше да е в кухнята, докато майка й готвеше вечерята. Миришеше така хубаво. Всички казваха, че майка й била най-добрата готвачка, която семейство Марлоу са имали.

Чу стъпки и се обърна. Роналд Марлоу се просна на земята до нея. Тя пак се загледа надолу и привърши с нахранването на Сузи, после каза с делови тон:

— Ти искаш ли да хапнеш, Лади?

Той изсумтя презрително от висотата на своите осем години:

— Не виждам нищо за ядене.

Обърна се към него.

— Не гледаш — каза тя и му тикна една от паничките на куклите в ръцете.

— Изяж го! Много е вкусно.

Той неохотно се престори, че яде. След миг му омръзна и стана.

— Гладен съм — каза той. — Ще отида да хапна истински.

— Няма да можеш — каза тя.

— Защо?

— Защото мама е още болна и никой не е готвил.