Доктор Стъклен [bg]

Автор: Бренън Томас
Год: 2014
Язык: болгарский
Год: Артлайн Студиос
ISBN: 978-619-193-001-2
Переводчик: Златка Миронова
Жанр: Стимпанк

Электронная книга - «Доктор Стъклен [bg]». Краткое содержание книги:

В епоха на цепелини и жироплани, атомни открития и карети без коне Трансатлантическият свод е индустриалното чудо на деветнадесети век. Монументален подвиг на инженерните науки, стоманеният окачен мост, поддържан от повече от хиляда кули, се простира през Атлантика — от Ливърпул до далечното пристанище на Ню Йорк. Но в сенките на масивните му подпори, при доковете на река Мърси, лежи труп без лице… Инспектор Матю Лангтън все още скърби, спомняйки си за починалата си съпруга — Сара. Измъчван от кошмари и отнемащи дъха пристъпи на отчаяние и ужас, той се насилва да се концентрира върху разследването на безликия труп. Жертвата носи униформата на Компанията на Трансатлантическия свод, но има татуировки на бур. Дали не става дума за бурски заговор за покушение над кралица Виктория при предстоящото откриване на моста? Но когато истината започва да излиза наяве, тя се оказва доста по-странна от предполагаемия държавен преврат. При появата на още жертви — всички със странни симетрични белези от изгаряне на тила — Лангтън прави връзка между мъртвеца под моста и смразяващите слухове за дèлваджиите — крадци на души, върлуващи след падането на нощта. Най-плашещ от всичко е митичният и неуловим доʞтор Стъклен, който не само може да се окаже човекът, стоящ зад незаконната търговия с души… Но също така може би е свързан с това, което е сполетяло обичната съпруга на самия инспектор на смъртното ѝ ложе… Томас Бренън живее на крайбрежието, северно от Ливърпул. Работата му като диспечер в спешна медицинска помощ го вдъхновява да пише в различни жанрове на художествената литература — фентъзи и криминални романи. Има слабост към викторианските мъгли и сенки, ранната наука и алтернативните светове.

Перейти на страницу:

Макбрайд също прочете написаното.

— Може да я е откраднал, сър. Или да я е взел от някого, който работи там.

— Възможно е — отвърна Лангтън с известно съмнение. Съвпаденията бяха станали твърде много. Твърде много нишки вече водеха към Лечебницата и вероятно към професора.

Вратата към моргата се затръшна силно и накара Лангтън, Макбрайд и О’Нийл да вдигнат очи. Лангтън откри доктор Фрай с поаленяло от гняв лице да си мърмори под нос в претъпкания си с вещи кабинет.

— Какво е станало?

— Някой идиот си направи някаква тъпа шега — отвърна Фрай. — Гадна шега при това. В пожарната се получило обаждане, че къщата ми гори. Тичах като луд до нас и установих, че от пожар няма и помен. Избрали са момент, в който имам толкова много работа, че…

— Къде е Мичман Джейк? — прекъсна го Лангтън, вече обърнат към вратата.

— Чакай, Лангтън!

Инспекторът се хвърли към О’Нийл.

— Къде е тялото на Джейк?

— Великанът? Онзи, дето го докараха от килиите?

— Къде е?

— Ами, инспекторе, дойдоха и го отнесоха. Казаха, че доктор Фрай ги праща.

— Никого не съм пращал — обади се Фрай.

Лангтън кимна.

— Пратили са те за зелен хайвер, за да те отдалечат от тук. Дебнали са и са чакали да дойдат и да приберат тялото. Как изглеждаха?

— Ами обикновени хора, сър — отвърна О’Нийл. — Колкото мен на ръст, гладко избръснати, слаби… Точно като всички останали санитари, които идват за телата. С бели престилки, с носилка, отвън беше паркирана частна линейка. Всичко ми се стори наред, така че…

— Спомняш ли си нещо, по което бихме могли да ги идентифицираме? — настоя Лангтън. — Каквото и да е. Акцент, татуировки, белези. Мислѝ, човече!

О’Нийл закърши ръце.

— Съжалявам, сър, бях много зает… Говорът им беше ливърпулски, мек и тих. Боравиха с тялото много професионално. Спомням си обаче нещо за линейката.

— Какво?

— Когато се обърнах към двора, видях, че на гърба ѝ, до червената лампа, бяха написани буквите БКГЛ. Стори ми се необичайно.

Лангтън се обърна към Фрай, който го превари:

— Болница на Корпорацията на град Ливърпул. Това е старото име на Лечебницата.

Четиринадесет

Лангтън чакаше в дневната на голямата градска къща на Абъркромби Скуеър. Позлатеният часовник на полицата над камината удари шест. Огънят припукваше и хвърляше червено-златни отблясъци върху гръбчетата на книгите, полираното дърво, богатата дърворезба на столовете. Отвън, от площада, долиташе тропане на копита върху чакъл. Лангтън се размърда на мястото си, отпусна кръстосаните си крака, после отново ги прехвърли един върху друг. Подръпна стягащата го яка и отново погледна часовника. В следващия момент вратата се отвори и той скочи на крака.

Мисис Кавъл, майката на Сара, се поколеба за момент на прага, после пристъпи към Лангтън.

— Матю. Как си?

Инспекторът стисна ръката ѝ и направи усилие да отговори. За толкова кратко време се бяха случили толкова много събития. Толкова въпроси бяха останали без отговор.

— Артър ще слезе след минутка — каза домакинята и покани с жест Лангтън да седне отново. — Той само… Няма да се бави.

После самата тя приседна на ръба на дивана и скръсти ръце в скута си, черната ѝ траурна рокля се открои върху червения плюш. Със стройната си фигура, прибрана коса и елегантни нежни черти мисис Кавъл толкова приличаше на дъщеря си, че сърцето на Лангтън натежа от болка.

— Би ли желал малко чай? Или кафе? — мисис Кавъл посегна към звънчето на масичката, но отдръпна ръката си, когато Лангтън поклати отрицателно глава.

Инспекторът си пое дълбоко дъх.

— Изненадах се, като получих бележката ви.

— Надявам се, че не си приел поканата ни като някаква заповед. Знаем колко зает си в момента. Но трябва да говорим с теб.

Лангтън зачака жената да продължи, но напразно. Видя я как хвърли поглед към вратата и стисна ръцете си в скута толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха.

Следващите пет минути се влачиха като часове, докато вратата се отвори и Артър Кавъл влезе в стаята. От него лъхаше на уиски. Той кимна на инспектора, но не му протегна ръка.

— Лангтън. Радвам се, че дойде.

Вече изправен, Лангтън гледаше ту бащата, ту майката на Сара и се замисли какво ли ги е уплашило толкова силно. Зачервеното лице и влажните очи на Артър подсказваха, че е прекарал целия следобед в компанията на бутилката. Мисис Кавъл не вдигаше очи от килима пред краката си и изглеждаше напълно затворена в себе си.

— Искали сте да ме видите.

Съпрузите се спогледаха, после мисис Кавъл каза:

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?