Доктор Стъклен [bg]

Лангтън крачеше към дома си, без да обръща внимание на кабриолетите, и съзнанието му трудно обработваше току-що наученото. Семейство Кавъл винаги бяха правили впечатление на разумни, уважавани хора — редовно се черкуваха, филантропи, членове на училищни настоятелства и благотворителни комитети. След като хора като тях се бяха замесили в подобни съмнителни окултни схеми, на кого въобще можеше да се довери Лангтън?

Вдигна очи към потъналите в мълчание сгради от двете страни на Брюстър Стрийт. Зад щори и завеси в прозорците блещукаха топли светлинки. Отнейде долиташе колеблива фраза на Шопен, изпълнена на семейното пиано. Какво обаче всъщност се случваше зад всички тези спретнати фасади? Какви ли тайни криеха те от света?

Подобни мисли можеха да доведат само до параноя. Сигурно всяка улица имаше свои тайни. Няма на света нищо по-сложно от човешкото сърце, без значение какво говорят учените. Докато наближаваше дома си, Лангтън почувства странно спокойствие при тази мисъл. После се сети за Сара. Артър Кавъл беше потвърдил онова, което инспекторът вече знаеше: Редфърс беше водил „гостите“ си в мазето, за да им демонстрира съдържанието на подредените там делви. Артър твърдеше, че не е докосвал делвата на Сара, но дали това важеше и за останалите клиенти? Колко ли мъже бяха осъществявали връзка с пленената душа на съпругата му?

Лангтън се насили да диша дълбоко, за да забави ударите на бясно тупкащото си сърце. Съсредоточен върху собственото си тяло, за пръв път чу отчетливо зад гърба си други стъпки. Не се огледа, не се обърна през рамо. Продължи да крачи отмерено и да се вслушва в стъпките зад себе си.

Другият човек крачеше в почти пълен синхрон с инспектора, но разминаването в крачките им беше достатъчно, че Лангтън да може да долови присъствието на преследвача. Разкопча палтото си, пъхна ръка в джоба и стисна грапавата дръжка на револвера. Внимателно търсеше с очи подходящо място за атака. А може би човекът зад него изобщо не беше преследвач, просто гражданин, излязъл на късна разходка. Но едва ли.

Отпред уличката се раздвояваше. Нощен трамвай прекоси кръстовището, сипейки искри от лирата си. Под синкаво-белия им блясък се мерна висока черна метална ограда, потънали в сянка дървета и храсти. Инспекторът рязко свърна встрани през оставената открехната порта на парка. Приклекна на настланата с тухли алея, с готов револвер в ръка.

Шумът от втория чифт стъпки на тъмната улица стихна.

Мълчание. Лангтън чуваше собствения си дъх, лудо биещото си сърце. Въобразил ли си беше?

Не. Преследвачът се обърна и се отдалечи по пътя, по който беше дошъл, стъпките му бяха тежки, но отмерени, без бързане. Лангтън се прокрадна сантиметър напред и рискува да надникне иззад едната колона на парковата порта. Преследвачът, обвит в сивотата на нощта, преминаваше през редуващите се осветени кръгове под уличните лампи. На тяхната светлина, преди сенките да го погълнат окончателно, с масивната си прегърбена фигура преследвачът лесно можеше да бъде сбъркан с покойния Мичман Джейк.