Сентръл Парк [bg]

Слагам студеното дуло на оръжието в устата си.

Трябва да запазя самообладание. Да не се превърна в жената с мъртвата памет. В безпомощна нещастница, затворена завинаги в болничната стая.

Предстои ми да реша по какъв път ще поеме съществуването ми.

Да бъда категорична и ясна.

Никой не може да ми отнеме това.

Последната ми свобода.

Със затворени очи, виждам в съзнанието си да дефилират мигове от щастливите дни с Пол. Хиляди кадри, които вятърът отвява и отнася в атмосферата, отваряйки проход към небесата.

Изведнъж го забелязвам как държи ръката на баща си. Детето, на което не бяхме избрали име и което никога няма да бъде кръстено. Детето, което не познавам, но чието лице съм си представяла хиляди пъти.

Те са тук, и двамата, в доброжелателните мрачини.

Двамата мъже на живота ми.

Усещам как сълзите се стичат по страните ми. Не отварям очи, дулото е в устата ми, пръстът е на спусъка. Още миг и ще отида при тях.

Тогава детето пуска ръката на Пол и прави няколко крачки към мен… Колко е красиво… Вече не е бебе. Малко момченце е. С риза на карета и подвит панталон. На колко е години? На три, може би четири? Оставам хипнотизирана от чистотата на погледа му, от невинността на изражението му, от обещанията и предизвикателствата, които прочитам в очите му.

— Мамо, страх ме е, ела с мен, моля те.

Гласът му ме вика. Подава ми ръка.

Мен също ме е страх.

Въздействието е невероятно. Разридавам се. Знам, че детето не е действително. Само проекция на съзнанието ми е.

— Ела, моля те! Мамо…

Идвам…

Пръстът ми е на спусъка. Някаква пропаст зейва в мен. Усещам напрежение в цялото си тяло, сякаш фаталната пукнатина, която нося в себе си от детството, се разширява.

Това е историята на тъжно и самотно момиче, което никъде и никога не е намерило мястото си. Човек бомба, която е готова да експлодира. Тенджера под налягане, а в нея отдавна ври озлобление, незадоволеност, желание да бъдеш другаде.