Сентръл Парк [bg]

Той започва да говори по-нежно.

— Това твърдение е едновременно вярно и невярно. Чуйте, не зная какво са ви разправяли за тази операция. Затова пък нямам съмнения, че нашата клиника е специализирана в дълбоката електрическа стимулация на веригата на паметта и че тази процедура дава великолепни резултати.

Слушам го. Опитва се да бъде дидактичен.

— Благодарение на изключително фини електроди изпращаме електрически ток няколко волта в някои стратегически зони на мозъка: форникса и енториналния кортекс88. Тази стимулация произвежда микротрусове, които оказват ефект върху хипокампуса. Все още не познаваме напълно всички механизми на действие, но идеята е да се подобри активността на невроните.

— Това лечение обаче не лекува болестта.

— При много болни се наблюдава скромно, но показателно подобрение на епизодичната и на пространствената памет.

— Скромно ли? Гениално…

— Алис, опитвам се да ви кажа, че все още имаме прекалено малко опит. Истината е, че нашето не е точна наука. При някои оперирани пациенти изгубените спомени се събуждат, симптомите отстъпват или се стабилизират, но има и такива, при които не се случва нищо и за съжаление продължават да потъват в болестта.

— Виждате ли…

— Това, което виждам е, че нищо не е напълно сигурно и че симптомите могат да се развият бързо и да доведат до светкавична смърт, но могат и да се окажат в застой. При млади хора, когато болестта е открита в ранен стадий, има значителни възможности да бъде удържана. Такъв е и вашият случай, Алис.

Повтарям като на себе си:

— Да бъде удържана болестта.

— Да се спре развитието на заболяването, означава да се спечели време — натъртва той. — Научните открития напредват с всеки изминал ден. Сигурно е, че ще успеят.

— Да, след трийсет години.

— Може след трийсет години, може и утре. Вижте какво стана със СПИН. В началото на 80-те години на XX в. да бъдеш обявен за серопозитивен беше равностойно на смъртно наказание. След това се появиха зидовудинът и тритерапиите. Хората живеят по три десетилетия с болестта.

Навеждам глава и казвам уморено:

— Нямам сили. Затова изпаднах в паника след първата операция. Исках да се върна във Франция, да видя за последен път баща си и…

Той се доближава до мен и се втренчва в очите ми.

— И какво? Да си теглите куршума?

Отбягвам погледа му.

— Нещо такова, да.

— Смятах ви за по-смела.

— Кой сте вие да ми говорите за смелост?

Приближава се още. Челата ни почти се допират, приличаме на двама боксьори преди първия рунд.

— Оплаквайки нещастието си, не си давате сметка каква късметлийка сте. Имате приятел, който финансира лечението и впрегна всичките си връзки, за да ви включи в програмата на клиниката. Сигурно не знаете, но има огромна листа на чакащите за подобна медицинска намеса.