Сентръл Парк [bg]

Движа се, хипнотизирана от безкрайната синева на повърхността на езерото.

Сега всичко в главата ми е ясно. Спомените са силни, подредени в класьора на паметта ми. Първо обезпокоителната диагноза на Клузо, откритието на Сеймур за съществуването на болницата „Себаго Котидж“, усилията от негова страна да бъда приета в заведението, заминаването ми за Съединените щати, първите ми дни в клиниката, имплантирането на церебрален пейсмейкър, последвано от обхваналата ме паника, категоричното ми отричане, че съм болна, бягството ми от болницата, схватката ми с пазача, отиването ми в Ню Йорк и последвалото ми озоваване на пейката в Сентръл Парк.

След това дойде ред на неочакваната среща с този странен тип Габриел Кийн. Игри на съдбата, по време на които се възродиха най-угнетяващите ме страхове: призракът на Ерик Вон, загубата на бебето, травмата от смъртта на Пол, съмненията за лоялността на баща ми и на Сеймур. И все така, отказът ми да приема реалното си здравословно състояние, дотам, та живеех с убеждението, че съм се събудила сутринта на 8 октомври, докато всъщност беше седмица по-късно.

— Здравейте, Алис, надявам се, че спахте добре — посреща ме Кийн и затваря капака на колата.

Той носи панталон с широки джобове, голям колан, кадифена жилетка. Брадясал е, косите му са разрошени, а очите — с черни кръгове, но блестят. Следите от смазка, като индиански рисунки по лицето му, още повече го карат да прилича на автомобилен монтьор. Само на лекар не прилича.

Тъй като аз мълча, той се опитва да завърже разговор.

— Съжалявам за упоителната инжекция. Това беше единственият начин да ви отпратя в ласките на Морфей.

Взема пъхнатата зад ухото си цигара и я пали със стара бензинова запалка. Вече знам, че този мъж не е Вон. Но кой е той всъщност? Сякаш е прочел мислите ми, подава ръката си, която е цялата в смазка.