Гръмотевичният дом
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гръмотевичният дом». Краткое содержание книги:
Спусна се до края на стълбата, където имаше две противопожарни врати — едната, от вътрешната страна на шахтата, явно водеше към коридора на първия етаж, а другата бе поставена на външната стена. Сюзан хвана лоста, с който се отваряше, и я открехна десетина сантиметра.
В бетонната шахта нахлу студен вятър и се завъртя около краката на Сюзан. Сякаш я душеше като голямо, разтревожено куче, което иска да реши дали да залюлее опашка, или да я захапе.
Пред вратата имаше малък облян от дъжда паркинг, осветен от две високи жълти улични лампи, които носеха двойките си глобуси като луминесцентни плодове. Местата за коли бяха твърде малко за обществен паркинг. Но ако мястото се използваше от персонала, къде бяха колите? След като сега нямаше час за свиждания, външни коли естествено не би трябвало да има, но в служебния паркинг, дори и нощем, колите биха били доста. Тук колите бяха четири понтиак, форд и още две, чиито марки тя не позна.
В паркинга нямаше никой, така че тя излезе навън и остави противопожарната врата да се затвори зад гърба й.
Дъждът сега едва валеше, явно бурята отново беше затихнала. От нощното небе се спускаше само рядка влажна мъглица.
Вятърът обаче пронизваше. Изправи рошавата руса коса на Сюзан, насълзи очите й и я накара да замижи. Когато духнеше по-силно, издаваше рев като зъл дух, а младата жена се принуждаваше да навежда глава и да прегърбва рамене. Беше и изненадващо студено — щипеше по лицето и проникваше през пуловера й. Тя съжаляваше, че няма яке. Помисли си, че е прекалено студено за септември в Орегон. Вятърът приличаше повече на късноноемврийски. Дори на декемврийски.
Дали я бяха излъгали за датата? Защо, за Бога, би трябвало да я лъжат и за това? Но, от друга страна — защо пък не? Беше толкова безсмислено, колкото и всичко останало.
Отдалечи се от аварийния изход и влезе под сянката на люлеещ се вечнозелен храст, където клекна за малко, за да реши накъде да поеме. Можеше да отиде към главния вход на болницата и да тръгне по пътя, който води право в Уилоуок. Или можеше да заобиколи и да влезе в града по-предпазливо, по заобиколен път, да не би случайно някой от болницата да я забележи.
Просветваха далечни светкавици, а гръмотевиците звучаха като дерайлирали в тъмнината влакове.
Откъдето и да минеше, щеше много да се намокри. Влажната мъгла вече бе започнала да прилепва косата й към черепа. Дъждът скоро щеше отново да се усили и щеше да я направи вир-вода.
Тогава й хрумна да направи нещо, което плашеше с безразсъдността си, и тя бързо се зае с него, преди да е имала време да размисли и да се откаже. Втурна се към най-близката кола в паркинга, към зеления понтиак.
Оставените коли бяха четири — имаше четири възможности някой да е оставил ключовете си на контакта, под седалката или някъде зад огледалцето. В градчета като Уилоуок, където почти всички се познават, хората не се тревожат толкова от крадците на коли колкото в големите градове или предградията им. Вярвай на съседа си — на някои благословени места хората все още се придържаха към тази максима. Четири коли, четири възможности. Щастието едва ли щеше да й се усмихне, но си струваше да ги огледа.
Достигна понтиака и опита вратата при мястото на шофьора. Не беше заключена.
Когато отвори вратата, осветлението в купето се запали. Стори й се ярко като лъч от морски фар; реши, че със сигурност се е издала и алармените уредби всеки миг ще зазвънят.
— По дяволите!
Вмъкна се зад кормилото и бързо затвори вратата, без да я е грижа за шума, искаше единствено да спре проклетата светлина.
— Глупачка — изруга се тя.
Разгледа паркинга през замъгленото, мокро предно стъкло. Не видя никого. Вдигна глава към светещите прозорци на четириетажната болница — и там никой не надничаше, никой не я гледаше.
Въздъхна с облекчение и пое дълбоко дъх. В колата вонеше на застоял тютюнев дим. Самата Сюзан не пушеше, обикновено се дразнеше, а понякога й прилошаваше от подобен мирис. Но този път той й действаше като приятен парфюм, защото поне не беше болничен мирис.
Все по-уверена, че ще успее да се измъкне, тя се наведе и пъхна едната си ръка под седалката, за да опипа пода за ключовете…
… и замръзна.
Ключовете бяха в контакта.
Проблясваха под жълтеникавата светлина на уличните лампи, която проникваше през прозорците.
Видът им стресна Сюзан. Загледа се в тях със смесица от въодушевление и съмнение; откри, че започва спор със самата себе си.
„Нещо не е наред.“
„Не, накрая малко да ми потръгне и на мен.“
„Прекалено лесно се получава.“
„Нали точно това се надявах да открия?“