Виж Джейн бяга…
- Автор: Филдинг Джой
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Берих
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Виж Джейн бяга…». Краткое содержание книги:
Настъпи напрегната тишина.
— Защо не съобщи в полицията, че съм изчезнала?
Майкъл поклати глава и тъжно се усмихна.
— Откровено казано, не мислех, че си изчезнала. Предполагах, че си избягала с другия. Не забравяй, че аз самият не бях в състояние да разсъждавам ясно. Бях дълбоко разстроен. Реших, че е най-добре да не предприемам нищо, докато не се обадиш.
Джейн с усилие се мъчеше да съпостави фактите.
— Но когато ти се обадиха от полицията, ти излъга, че съм на гости при брат си.
— Не мога да си обясня защо го направих. Чувствах се ужасно. Не исках да забърквам в цялата каша непознати. Както ти е известно, имам добра репутация. Когато ми се обадиха от болницата, разбрах, че нещата са твърде сериозни и трябва да ти помогна, доколкото мога.
— А лекарствата?
Джейн видя, че Майкъл се опитва да избегне погледа й, но не успя.
— След инцидента ти страдаше от тежка депресия. Лекарят ти предписа „Халдол“. Говорих с д-р Мелоф за това. Когато „Ативанът“ вече не ти действаше и ти започна да ставаш все по-зле, той реши отново да опитаме с „Халдол“.
Джейн нервно закрачи напред-назад. На няколко пъти се удари в масата.
— Нещо не е точно — измърмори Джейн. — Нещо криеш.
— Повярвай ми, Джейн, казах ти всичко.
— Не! Не е така. Много добре те познавам. Разбирам кога лъжеш. Казвай!
— Джейн, моля те, казах ти всичко.
— Говори, Майкъл! — изкрещя тя. — Спомена, че след смъртта на майка ми съм изпитвала вина. Защо? И аз ли съм била в колата? Това ли е истината, Майкъл?
Той наведе глава. Брадата му се опря в гърдите.
— Ти шофираше.
Джейн почувства, че коленете й се подгъват. Строполи се на пода. Майкъл коленичи пред нея.
— Аз съм шофирала!? Аз съм виновна за катастрофата. Аз съм убила майка ми?
Майкъл заговори бавно, търсейки внимателно думите.
— Беше й обещала да я водиш на пазар. Трябваше да ходиш на среща в училището на Емили същия следобед и май закъсняваше. Както и да е. Карала си малко по-бързо, или си взела завоя с голяма скорост. Не знам как точно е станало. Според свидетели си завила наляво, без да дадеш мигач. Някаква кола от насрещното движение направо се забила в твоята. — Майкъл приближи и я взе в обятията си. — Майка ти умряла на място.
— О, Господи! Господи, Боже мой!
— Ти естествено се самообвиняваше. Дори след като полицията установи, че нарушението е на другия шофьор. Непрекъснато се тормозеше. Все повтаряше: „Не биваше да завивам! Защо бързах толкова?“ Не позволяваше на никого да те успокоява — погледът му разсеяно блуждаеше из помещението. — Мина доста време, Джейн. Престани да се самообвиняваш. Това беше само нещастен случай. Наистина с трагични последици, но вече нищо не може да върне времето. Животът продължава. Знам, че не искаш да приемеш това, но трябва да го направиш. Иначе с всички ни ще бъде свършено.
Джейн почувства по лицето си неговите сълзи и се дръпна.
— Има и друго, нали? — попита тя, напрегнато следейки изражението му. — Криеш още нещо, нали?
— Не.
— Не ме лъжи, Майкъл! Престани да ме заблуждаваш!
— Моля те, нека да изчакаме да се възстановиш! И това не ти е малко.
— Какво премълчаваш?
Виждаше как Майкъл се бори в душата си. Изминаха няколко дълги като вечност секунди, докато проговори отново.
— Емили — очите му отново се напълниха със сълзи.
Джейн се улови за стомаха. Името на дъщеря й се беше забило като юмрук там.
— Не! Само това не!
— Седяла на задната седалка зад майка ти. Без предпазен колан. От силата на удара… — гласът му за миг потъна в невидима пещера. — Починала в ръцете ти, докато сте чакали линейка. Когато най-сетне я откопчили от теб, цялата ти рокля била в кръв.
Джейн изхълца от ужас.
— Беше като луда. Цяла година живяхме в истински ад. Скандали, любовници… Вече ти казах. Никой не може да си представи колко ужасно беше всичко. Ти се бе превърнала в истински Джекил и Хайд. По един начин се държеше с приятели и съседи, по съвсем друг с мен. Надявах се, че ще превъзмогнеш това състояние. Че ще се върнеш при мен… — той глухо изстена. — Беше ми останала само ти. Не можех да загубя и теб.
Майкъл избърса с ръка очите си.
— Но вече не издържах. Дори аз. Срам ме е да си го призная — той се изправи. — Когато се прибрах вкъщи и видях да стягаш багажа си, опитах да те разубедя, да те спра. По време на спречкването, ти ме удари с вазата. Онази, която бяхме купили от ориента… Месинговата… Удари ме с назъбеното, така ужасно, че едва не ме скалпира. Паднах върху теб… Сигурно това те е върнало към катастрофата. Кръвта по роклята ти те е довела до пълна лудост. Решила си, че не можеш да се справяш вече с живота си. Затова си се махнала от него. Не те обвинявам.