Виж Джейн бяга…
- Автор: Филдинг Джой
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Берих
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Виж Джейн бяга…». Краткое содержание книги:
— Защо? Виждам, че няма да стигнем до никъде. Мястото ми и без друго не е тук. Нали не съм от персонала?!
— Може би наистина мога да ви помогна? — д-р Клингър заекваше от вълнение.
Ръцете му непохватно ровеха из джобовете.
— Ще ми услужите ли?
— Нямам много.
Той извади портфейла си и бавно измъкна шепа банкноти.
— Да видим колко са.
— Защо ми помагате, щом смятате, че съм луда?
— Никога не съм казвал такова нещо.
— Не е необходимо да го казвате.
— Нека предположим, че просто не искам да скитате по улиците. Д-р Мелоф не би ми го простил. Да видим. Двайсет, трийсет… четирийсет и седем долара и двайсет и два цента. Не е много.
— Чудесно. Наистина ви благодаря! — тя протегна ръка да вземе банкнотите, но те паднаха на земята.
— Колко съм несръчен!? — каза лекарят, наведе се и започна да ги събира.
Не може ли да го прави по-бавно, чудеше се Джейн. В този миг осъзна, че Майкъл вече е уведомен. Д-р Клингър само я задържаше.
— Няма значение — каза тя и се опита да го заобиколи.
Внезапно докторът я улови за ръката. Устните му произнасяха някакви непонятни, пълни с гняв думи. После я пусна. Върху лицето му изгря широка усмивка. Макар все още да не бе видяла идващия Майкъл, Джейн разбра, че с нея е свършено.
Двайсет и първа глава
— Не се приближавай! — предупреди Джейн, държейки заплашително тежкия учебник по психиатрия като оръжие.
Гласът на Майкъл едва се чу.
— Не идвам, за да ти направя нещо лошо, Джейн.
— Да, идваш само, за да ми дадеш лекарството, нали?
— Дошъл съм, за да те заведа вкъщи.
— Остави тази работа — изсмя се тя, поглеждайки напрегнато ту мъжа си, ту д-р Клингър.
— Не се приближавайте! — извика отново, макар че никой не помръдваше.
Сигурно представляваше невероятна гледка — държеше книгата като огнестрелно оръжие. „Страдаща от амнезия взема за заложници персонала на болнична библиотека с помощта на тежък справочник по психиатрия!“ — представи си тя заглавието на утрешния Бостън Глоуб.
— Оставете ме на мира.
— Не мога да те оставя.
— Защо? От какво те е страх?
— Не ме е страх от нищо. Само се притеснявам.
— За какво?
— За теб.
— Глупости! — Джейн долови движение с периферното си зрение и се обърна. Младият лекар, когото завари в читалнята, се примъкваше към нея. — Не мърдай от там!
— Джейн, това е абсурд!
Тя изпитателно гледаше лекаря, после отмести поглед към библиотекарката.
— Въобще не знаете какво ми е направил този човек — започна тя, но д-р Клингър я прекъсна с махване на ръка.
— Това е Джейн Уитакър — започна той.
Джейн едва се въздържа да не добави „Много ми е приятно“
— Тя страда от определена форма на хистерична амнезия. Съпругът й, д-р Майкъл Уитакър, е хирург в педиатрията — кимна той към Майкъл. — Лекува я с предписаните от д-р Мелоф леки успокоителни.
— Не е вярно — изкрещя Джейн. — Д-р Мелоф ми предписа „Ативан“, а Майкъл ми дава „Халдол“. Дрогира ме и ме затваря в къщи. Не дава да се виждам с приятели. Не разрешава дори да говоря с дъщеря си.
— Джейн, моля те…
— Не! Знам, че заблуждаваш всички. Мислят те за някакъв Бог, защото си голям хирург и чудесен човек. А аз каква съм? Някаква психопатка, която не помни нищо. Но нещата не са толкова прости. Може да не знам коя съм, но знам, че не съм луда, поне не бях, докато не започна твоето лечение. Тогава не ми беше лошо, както сега. Значи, въпросът е как стигнах до тук? Какво ми направи този чудесен човек, за да се чувствам толкова зле? Какви лекарства ми даде?
Джейн замълча, бръкна в джоба си и показа двете бели хапчета.
— Хайде, кажете, че това е „Ативан“! — обърна се тя към д-р Клингър и младия му колега.
— Откъде си взела тези хапчета? — изненадано попита Майкъл. — От моята чанта ли?
Джейн едва не онемя.
— Да съм ги взела? Искаш да кажеш, че не ти ме тъпчеше с тези таблетки?!
— Джейн, не може ли да се приберем вкъщи и да поговорим спокойно?
— Не ми отговори на въпроса. Искаш да кажеш, че не ти ме тъпчеше с тези хапчета, така ли?
— Разбира се, че не съм.
— Лъжеш! — тя отново погледна към другите. — Моля ви, повярвайте ми. Той лъже!
— Защо ще лъже, г-жо Уитакър? — попита логично д-р Клингър.