Виж Джейн бяга…
- Автор: Филдинг Джой
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Берих
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Виж Джейн бяга…». Краткое содержание книги:
— Господи — проплака Даян и се олюля.
— Няма нищо — потупа я по рамото Майкъл. — Тя няма болки.
— Чува ли?
— Да — отвърна Майкъл, застана до Джейн и я погали по косата.
— Дошла е Даян, скъпа. Ще й кажеш ли „здрасти“?
Джейн се опита да нагласи устните и езика си за трудното име, но те само потрепнаха. Отказа се. Всъщност какъв беше смисълът?
Даян ядосано се изправи.
— Не мога да разбера, Майкъл. Какво е станало с нея? Ти се опита да ме подготвиш и въпреки това… Знам, че е изживяла дълбока травма, но…
— Даян — прекъсна я той.
Тя пое дъх няколко пъти, за да се успокои.
— По дяволите, Майкъл! Това е най-добрата ми приятелка винаги е била толкова енергична, толкова категорична за всяко нещо. Не искам да повярвам, че пред мен е същият човек.
Майкъл мълчаливо кимна с глава.
— Лекарите не могат ли да помогнат?
— Правим, каквото е по силите ни.
— Толкова е отслабнала.
— Не иска да се храни.
Даян се плясна по страните и отново коленичи пред Джейн.
— Ще се оправиш, Джейни. Скоро ще си добре. Ще погрижим за теб. Майкъл и аз, и всичките ти приятели. Ще направим каквото трябва, за да оздравееш.
— Защо не й прочетеш това? — Майкъл мушна ярка цветна картичка в треперещите ръце на Даян.
— От Хауърд и Пеги Роуз е — каза тя, — от Франция.
Постара се да звучи бодро, но в гласа й прозвучаха почти истерични нотки.
Вдигна картичката. На нея имаше малко кафене на фона на яркосиньо море.
— Я да видим. Много е ситен почеркът, но все пак. „Ето ни в Южна Франция. Тук е чудесно. Прекарваме фантастично — тя заекна, — както, вярвам и вие в скучния стар Бостън. Защо не зарежете работата и не се изтърсите тук? Обичаме изненадите. И вас. Надяваме се, че сте добре и всичко ви е наред. Довиждане през септември. Хауърд и Пеги.“ Много са мили… Решителността на Даян потъна в изблик на сълзи.
Да се изтърсим неочаквано, помисли си Джейн и си спомни за лъжливото гостуване при брат й. Опита се да си го представи някъде в Испания, но образът му беше като без фокус. По-ясно виждаше снаха си — Гаргамела. Джейн се изсмя на глас.
— Господи, Майкъл — възкликна Даян и протегна ръка да погали лицето на Джейн. — Що за звук бе това? Прозвуча нечовешки.
— Добре ли си, Джейн?
Екстра, без звук отвърна Джейн. Искам всички да се махнат и да ме оставят на мира, за да умра на спокойствие.
— Да ти донеса ли нещо газирано? — загрижено попита Майкъл. — Или нещо за хапване? Паула направи чудесен боровинков сладкиш.
Предпочитам нейния ябълков пай, помисли си Джейн, спомняйки си как я беше заплашила с ножа. Доброто старо време, рече си тя. Да беше забила ножа в собствения си стомах!
Може би не е късно. Може би си струва да опита. Да даде знак на мъжа си, че иска сладкиш, но предпочита да го изяде в кухнята. После, когато всички се настанят на масата и се отпуснат в лъжливото си спокойствие, тя да се втурне към кухненския плот, да грабне ножа и да го забие в собствения си корем, така че цялата й рокля да прогизне от кръв. От нейната собствена кръв. Както е редно. За да се затвори най-сетне кръгът.
Не каза нищо. Гледаше вторачените им, пълни с мъка очи. Ако просто беше изчезнала щеше да е по-добре за всички. Ако никой не я бе познал и върнал в къщи, Майкъл щеше да се разведе с нея. Господ е свидетел, имаше достатъчно основания за това. Приятелките й щяха да я споменават известно време, докато не се появи друга, по-интересна тема. Скоро щеше и тя като Емили да се превърне в скъп спомен. Иронията ти е точно като на болна от амнезия, помисли си Джейн и отново се изсмя.
Този път смехът й наподоби накъсана въздишка. Даян я стисна окуражително за ръката.
— Сигурен ли си, че не страда, Майкъл?
— Напълно.
— Чувствам се толкова безпомощна…
— Всички се чувстваме така.
Джейн искаше да вземе в ръцете си лицето на Даян, да я целуне нежно по бузите, да я увери, че нещата ще се развият по най-добрия възможен начин. Но знаеше — каквото и да направи, дори едно невинно погалване по косата — ще се изтълкува погрешно, ще даде фалшива надежда. А надежда не съществува. Вече знаеше това. Нямаше никаква надежда.
Нито смисъл да се преструва.
Вече не се молеше да й се върне паметта. Напротив — всяка вечер си лягаше с една-единствена молба — да не се върне никога. Знаеше най-важното. Ако има Господ и той е милостив, не бива да я кара да изживее отново смъртта на най-скъпите си същества. Нека я остави да се погребе жива в пашкула от успокоителни, докато изчезне пак. Този път — завинаги.