Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
Стигнаха до някакъв площад. В източния му край се издигаше голяма църква. Гласове, извисени в песен, сгряваха студения въздух и възхваляваха Бог на два гласа, които се вплитаха и разплитаха в сложна хармония. Майстор Кит спря и се заслуша. Усмивката му се смекчи и се обагри с тъга.
— Прекрасно, нали?
— Кое? — попита Ситрин.
Той се облегна на един каменен зид и махна с ръка. Жестът му обхващаше площада, песента, небето над тях.
— Ами, светът като цяло, да речем. Пълен с трагедии и болка, ала все пак красив, в моите очи поне.
Ситрин стисна устни. Искаше да се извини за случилото се с Опал, ала това би поставило майстор Кит в неудобно положение, а тя не искаше да го притеснява повече. Думи и мисли се млатеха в главата ѝ и нито една не подхождаше на момента.
— Какво ще правите сега? — попита накрая Ситрин.
Кит си пое дълбоко въздух и го издиша бавно, преди да обърне гръб на песента.
— Сигурно ще останем тук още известно време. Боя се, че Кари още не е готова да поеме всички роли на Опал, но и това ще стане. Ще поработим здравата през пролетта и лятото, ще репетираме. Покрай ванайската мобилизация и тази история с Опал трупата ни оредя. Надявам се да привлечем още няколко души. Опитът ми показва, че в пристанищните градове често се събират пътуващи актьори.
Ситрин кимна. Кит я изчака да каже нещо, после продължи:
— Освен това твоят капитан Уестер ми е много интересен.
— Изобщо не е мой — възрази Ситрин. — Капитан Уестер даде ясно да се разбере, че си е само свой.
— Така ли? Приемам поправката. — Майстор Кит кимна. Църковното песнопение набра сила, десетки гласове се издигаха и спадаха, пулсираха един в друг с такава енергия, сякаш очакваха всеки миг друг един глас да проговори чрез тях. Шепотът на Бог. Песента привлече вниманието на майстор Кит, но не го отклони от нишката на разговора. — Вярвам, че драконите са оставили на този свят наследство, което е… разрушително. Разяждащо по природа и обречено да причинява болка. Излезе ли от контрол, ще изяде целия свят. Уестер е един от малцината, мисля, които биха могли да застанат на пътя му.
— Защото е такъв инат ли? — попита Ситрин, уж на шега.
— Да, защото е инат — съгласи се майстор Кит. — И заради формата на душата му също.
— Бил е пълководец в Северобреж преди години — каза Ситрин. — Мисля, че нещо ужасно се е случило с жена му.
— Предвождал е армията на принц Пролезер във войната за наследството. Водил битки срещу войските на лейди Трациан, които изглеждали обречени, но капитан Уестер ги спечелил.
— При Уодфорт и Градис. — Ситрин кимна. — Но хората говорят също и за… Елис?
— Да. Елисианските полета. Казват, че това била най-страшната битка в онази война, че никой не искал да я води, но и никой не можел да отстъпи. Казват, че Уестер бил толкова важен за изхода на войната, че принцът се побоял някой от другите претенденти за трона да не го привлече на своя страна. Да не го съблазни с обещания. Наредил семейството му да бъде убито, като вината за това се хвърли на главния му съперник. Съпругата и щерката на капитана умрели пред очите му, по най-жестокия начин.
— О — каза Ситрин. — А с Пролезер какво станало? Знам, че е изгубил войната, но…
— Нашият приятел Маркъс разбрал кой е истинският виновник за смъртта на семейството му, отмъстил си и после изчезнал от полезрението на историята. Повечето хора сигурно са сметнали, че е загинал. Според мен най-лошото, което може да сполети човек в неговото положение, е да живее достатъчно дълго, за да изпита на свой гръб колко малко помага отмъщението. Боя се, че се е разделил с повечето си илюзии, което е и причината да… — Майстор Кит сякаш се сепна. — Прощавай. Отклоних се неволно. Явно остарявам. Просто исках още веднъж да ти кажа колко съжалявам за случилото се и че съм решен това да не се повтори.
— Благодаря — каза Ситрин.
— Освен това искам да ти предложа помощ, доколкото ми е по силите, за да стигнеш жива и здрава в Карс. Чувствам, че ти дължим повече от пренасянето на товар сандъци. Странно е, знам, но фалшивият ни войниклък през последните месеци май ни е заразил донякъде с войнишкото другарство.
Ситрин кимна, ала усети как челото ѝ се навъсва. Със закъснение разбра каква е причината. Църковното песнопение се смъкна в заключителната си каденца, после тишината заля света като вълна. Чайки кръжаха високо във въздуха, с жълти човки и кротки криле.
— Защо постоянно се застраховаш с уговорки? — попита Ситрин.
Майстор Кит се обърна към нея, вдигнал високо бухлатите си вежди.
— Не бях забелязал, че го правя.