Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
— Току-що го направи пак — каза Ситрин. — Никога не казваш нещата направо. Винаги се застраховаш с по някое „мисля, че“ или „опитът ми показва“. Никога не казваш: „Слънцето изгрява сутрин.“ Казваш: „Мисля, че слънцето изгрява сутрин.“ Все едно те е страх да се ангажираш с каквото и да било твърдение или обещание.
Майстор Кит стана много сериозен. Пронизваше я с тъмните си очи. Ситрин усети тръпки да полазват гърба ѝ, но не от страх, а сякаш е на крачка да проумее нещо, което от дълго време ѝ е убягвало. Майстор Кит потри с длан брадичката си. Звукът беше мек, интимен и съвсем, съвсем обикновен.
— Изненадан съм, че си го забелязала — каза той, а после се усмихна на поредното условно начало. — Имам таланта да съм много убедителен. Хората лесно ми хващат вяра, а от опит знам, че това създава проблеми. Сигурно съм придобил определени навици, които да смекчат ефекта. Опитвам се да говоря условно, с уговорки, освен когато не съм напълно сигурен в нещо. Абсолютно сигурен, забележи. Често се учудвам в колко малко неща съм абсолютно сигурен.
— Странен прийом — каза Ситрин.
— Може да е странен, но ми помага да не се вземам на сериозно — каза майстор Кит. — Самоиронията, вярвам, има своите предимства.
— Де и аз да бях така — каза Ситрин. Изненада се от отчаянието в гласа си, а после се разплака.
Актьорът примигна, размаха леко ръце, сякаш се чудеше къде да ги дене, а Ситрин стоеше насред улицата, засрамена от плача си, но неспособна да спре. Майстор Кит я прегърна през раменете и я заведе при стъпалата на църквата. Плащът му беше от евтина вълна, грубо тъкан и запазил специфичната миризма на овце. Майстор Кит я наметна с единия му край, без да го сваля от раменете си. Седнала на стъпалата, Ситрин се наведе напред и опря чело в коленете си. Усещаше страха и тъгата, но някак отдалече. Ала свлачището беше започнало и тя нямаше друг избор, освен да го отприщи. Майстор Кит сложи ръка на гърба ѝ, точно между плешките, и започна да я разтрива леко, както се успокоява дете. След малко хлиповете ѝ позатихнаха. Сълзите пресъхнаха. Гласът ѝ се върна.
— Не мога да го направя — каза тя. Колко ли пъти си го беше повтаряла, откакто Безел умря? Но никога на глас, никога пред друг човек. Сега го правеше за пръв път. Думите горчаха. — Не мога да се справя.
Майстор Кит дръпна ръката си, но остави плаща. Измежду минувачите имаше такива, които ги зяпаха любопитно, но повечето не им обръщаха внимание. Кожата на стария актьор миришеше на магазинче за подправки. На Ситрин ѝ се прииска да се свие на студените каменни стъпала, да заспи и никога да не се събуди.
— Можеш — каза майстор Кит.
— Не, не мо…
— Ситрин, спри. Чуй гласа ми — каза майстор Кит.
Ситрин се обърна. Изглеждаше по-стар някак и след миг тя разбра каква е причината — този път майстор Кит не се усмихваше, дори в ъгълчетата на очите му нямаше намек за усмивка. Вместо усмивка под очите му имаше тъмни сенки. Кожата покрай линията на челюстта му беше увиснала. Четината по страните му беше по-скоро бяла, отколкото тъмна. Ситрин чакаше.
— Можеш да го направиш — каза той. — Не, просто ме чуй. Можеш да го направиш.
— Тоест ти вярваш, че мога — поправи го тя. — Или смяташ, че ще се справя.
— Не. Казах каквото исках да кажа. Можеш да го направиш.
Нещо в дъното на главата ѝ се размести. Нещо в кръвта ѝ се промени — като езерце, когато риба мине току под повърхността и образува вълнички. Всепоглъщащата тъга още си беше там, страхът, че ще се провали, че е сама, подмятана от въртопа на един немилостив свят. Всичко това си остана. Само че сега имаше и още нещо. Мъждива като светулка в мрака на съзнанието ѝ се беше появила нова мисъл: „Може би.“
Ситрин потърка очи и поклати глава. Слънцето се беше преместило по-надалеч и по-бързо от очакваното. Нямаше представа от колко време се „разхождат“.
— Благодаря ти — каза тя тихичко.
— Чувствах, че ти го дължа — каза майстор Кит. Стори ѝ се уморен.
— Ще се връщаме ли?
— Ако си готова, да се връщаме.
Свечери се по-късно от очакваното: още един знак, че зимата е започнала да отпуска хватката си. Ярдем Хейн седеше на пода, кръстосал огромните си крака, и ядеше риба с ориз. Капитан Уестер крачеше напред-назад.
— Ако сбъркаме с избора на кораба — каза капитанът, — ще ни убият, ще хвърлят труповете ни на акулите и ще заживеят като царчета в някое пристанище на Фар Сирамис или Лионеа. Но пък ще трябва да минем само през митницата тук и в Карс. Тръгнем ли по суша, ще трябва да се справим с поне десетина бирници.
Ситрин сведе поглед към собствената си чиния с ориз. Стомахът ѝ беше толкова свит, че ѝ една хапка не можеше да преглътне. А с всяка дума на Уестер ставаше все по-зле.