Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
В края на деня Гедер се оттегли в спалнята, принадлежала до неотдавна на ванайския принц. Предишната му квартира можеше да се вмести в едното кьоше на новата му спалня и пак щеше да остане място за още няколко със същия размер. Прозорците гледаха към градина с оголени дъбове и спящи под сняг цветни лехи. Запролетеше ли се, щеше да е като частна гора току под носа му. Новото легло на Гедер се затопляше с помощта на хитроумна система от тръби, свързана с голямата камина в стаята и снабдена с помпа, която се задвижваше от издигащия се топъл въздух. Системата си бъбреше сама на себе си, понякога точно под Гедер, сякаш пухеният дюшек е изял нещо, което не му понася. Час след като и последният слуга излезе, Гедер лежеше в тъмната стая сред сенките на огъня в камината. Беше уморен до смърт, но сънят така и не идваше. Накрая не издържа и стана, с приятното чувство, че прави нещо забранено, което ще му се размине.
Запали три свещи от пламъците в камината — светлият восък се опуши — и ги остави до леглото си. Разрови чантите с личните си неща, които оръженосецът беше донесъл от старата му квартира, и извади оттам най-новата си придобивка — книга с напукани от старост корици. Вече я беше прочел, отбелязвайки най-интересните места с отметки.
„Легендите за Праведния слуга, наречен още Синир Кушку на езика на древния Пют, го описват като последното и най-силно оръжие на Морад, макар че остава неясно дали се касае за истинско оръжие, или за символично описание на шпионската мрежа на Морад, от една страна, и особеното, прозорливо естество на лудостта му в нейния последен стадий.“
Гедер сложи пръст върху думите и призова оскъдните си познания върху езиците на изтока.
Синир Кушку.
Краят на всяко съмнение.
Ситрин
— Казвам само, че на света има зло — обясни майстор Кит и намести кутията върху хълбока си — и че съмнението е единственото ни оръжие срещу него.
Ярдем взе кутията от стария актьор и я намести на върха на купчината.
— Но ако се съмняваш във всичко — каза тралгунът, — значи се съмняваш в подбудите зад всяко свое действие. Нали така?
— Просто трябва да подхождаш осторожно. И да преразглеждаш всяко свое решение. Според мен обаче по-правилният въпрос е дали не грешим, като обвързваме действията си с постоянни и непроверени аксиоми. Това, по моему, е принципно сбъркан подход.
Капитан Уестер изръмжа гърлено като куче, което се кани да нападне. Ситрин усети тръпките на уплах, но овладя тялото си, преди то да се е свило инстинктивно в отбранителна позиция.
— А по моему — каза капитанът — празните приказки по въпроса не помагат да си свършим по-бързо работата.
— Извинявай, сър — каза тралгунът.
Майстор Кит кимна в знак на извинение и заслиза по паянтовото дървено стълбище към улицата. Сандр и Хорнет, които се качваха, понесли сандъче със скъпоценни камъни, се притиснаха към стената, за да му направят път. Ситрин се дръпна да им направи място, колкото да подадат новата кутия на Ярдем, после се дръпна отново да направи място на Ярдем, който да намери на сандъчето място в новата им квартира. Студен влажен вятър и миризма на пресни конски фъшкии нахлуваха през отворените прозорци ведно с дневната светлина. Почти все едно е пролет, помисли си Ситрин.
— Да не е бил свещеник на младини? — каза Маркъс и врътна брадичка към тясното стълбище. — Като почне да дрънка за вярата, съмнението и естеството на истината, все едно пак сме с кервана и ни четат проповед при всяко ядене.
— В думите му има смисъл — каза Ярдем.
— За теб — отвърна Маркъс.
— Може и да е бил свещеник. Ама той, майстор Кит, си е такъв — каза Хорнет и вдигна рамене. — Ако ни каже, че се е качил на най-високия планински връх и е пил бира с луната, сигурно пак ще му повярвам. Има още две сандъчета като това и остават восъчните блокчета.
— Восъчни блокчета? — Маркъс вдигна вежди.
— Книгите — каза Ситрин. Думата се изтъркаля от устата ѝ като грак. Тя се изкашля и пробва отново: — Счетоводните тефтери. Восъкът ги пази от влагата.
„Което е добре — помисли си тя, — защото ги потопихме във воденичния вир.“ И моментално си представи как восъкът се е напукал. И как под безполезното восъчно покритие се крие каша от гниеща хартия и разтекло се мастило. Ами ако книгите наистина бяха пострадали? Какво щеше да каже на магистър Иманиел? Какво щеше да каже на банкерите в Карс?
— Донесете ги — каза Маркъс. — Ще им намерим място.