Убийството на художника
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-221-8
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Иронические детективы
Электронная книга - «Убийството на художника». Краткое содержание книги:
- В действителност, сър, аз се надявах, че разследването ще поеме отново главен инспектор Гамаш. Той се оказа прав, Матю Крофт не е убил госпожица Нийл.
- Действително ли смятате, че това има нещо общо с отстраняването му, инспекторе? Арман Гамаш беше наказан не защото отказа да приеме версията за предполагаемия убиец, а защото отказа да изпълни пряка заповед. Което все още е факт. Освен това, доколкото си спомням, ако го бяхме оставили да действа както намери за добре, щеше да арестува едно четиринайсетгодишно момче.
Един от туристите улови подрастващия си син за ръка, тийнейджърът беше толкова шокиран от чутото, че позволи на баща си да я подържи за частица от секундата.
- Е, не точно да го арестува... - вметна Бовоар.
- Така не си помагате особено, инспекторе.
- Да, сър. Главният инспектор познава случая и хората, свързани с него. Следата изстива все повече, а ние пропиляхме вече цяла седмица, разглеждайки престъплението като вероятен нещастен случай. Логично е Гамаш да ръководи това разследване. И вие, и аз сме наясно, че е така.
- Той също.
- Вероятно. Но се замислете. Кое е най-важното в случая? Да го накажете или да постигнем възможно най-добър резултат?
- Добре. И му кажете, че е страшен късметлия да има защитник като вас. Ще ми се и аз да имах.
- Имате го.
Когато разговорът най-сетне приключи и Бребьоф потърси с поглед туристите пред будката за информация, откри, че е останал сам.
- Благодаря ви, Жан Ги.
Гамаш пое служебната си карта, значката и пистолета. Мислил бе по въпроса защо го заболя толкова от раздялата с тях. Преди доста години, когато му ги връчиха за първи път, почувства, че е одобрен; че е постигнал успех в очите на обществото и най-важното - в очите на родителите си. А миналата седмица, когато се наложи да предаде служебната карта и пистолета си, внезапно изпита силен страх. Не просто го бяха лишили от законното му оръжие, но и като че ли бяха свалили доверието си от него. Това чувство отмина бързо - не бе нищо повече от ехо; призракът на несигурния младеж, който Гамаш беше някога.
По пътя към дома, след като го бяха отстранили от следствието, в паметта на Гамаш бе изплувала една история, която бе чул преди години. В нея човешкият живот бе оприличен на живот в някаква дълга къща. Влизаме като бебета от единия й край и я напускаме през другия, след като времето ни изтече. И в този интервал се придвижваме през една огромна дълга стая. Всеки човек, с когото се срещаме, всяка мисъл, която ни спохожда, всяко действие, което предприемаме там, остава с нас. И до като не се примирим с някои недотам приятни епизоди от миналото си, те продължават да ни тормозят от подземията на тази дълга къща. Понякога най-шумните и най-противните от тях ни казват какво да правим и направляват действията ни дори години по-късно.
До момента, в който му се наложи да положи пистолета си в дланта на Жан Ги, Гамаш не беше сигурен дали е съгласен с тази аналогия. Тогава онзи несигурен младеж се появи отново и прошепна в ухото му: „Ти си нищо без оръжието си. Какво ще си помислят хората?“ Колкото и наясно да бе Гамаш, че реакцията му е неадекватна, уплашеният младеж упорито отказваше да напусне дългата му къща, а това означаваше, че той вече не е господар на съдбата си.
- А сега накъде? Към дома на Джейн Нийл? - Вече официално можеха да водят делото като разследване на предумишлено убийство и двамата изгаряха от желание да влязат в къщата.
- Да. Но първо трябва да наминем през едно място.
- Да, слушам ви - прозвуча глас в слушалката, последван от писък на бебе.
- Соланж? - каза Клара.
- Ало? Ало?
- Соланж - опита отново Клара.
- Bonjour! - Внезапен писък изпълни дома на Соланж и ушите на Клара.
- Соланж! - изпищя Клара.
- C’est moi-meme1 - извика в отговор Соланж.
- Обажда се Клара Мороу!
- Не, не мога утре2.
- Клара Мороу.
- Сряда?
„О, господи, благодаря ти, че си ми спестил децата“ - помисли си Клара, след което изпищя в агония:
- Клара!
- Клара ли? Коя Клара? - запита Соланж вече с нормален глас, вероятно бе запушила с гърда
устата на адското изчадие.
- Обажда се Клара Мороу, Соланж. Познаваме се от часовете за упражнения. Честито бебе! - Опита се да прозвучи искрено.
- Да, помня ви. Как сте?
- Добре съм. Обаждам се да ви питам нещо. Съжалявам, че ви притеснявам, докато сте в отпуск по майчинство, но е свързано с работата ви като нотариус.
- О, тогава всичко е наред. Офисът ми работи всеки ден. С какво мога дави помогна?