Лилит: Змия в тревата
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-034-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лилит: Змия в тревата». Краткое содержание книги:
Нито една обаче не бе улучена.
Сумико очерта някакъв знак във въздуха. Безилите писнаха пронизително и започнаха да падат като огромни камъни, повлекли и ездачите си.
Вече бях готов да се закълна, че тази жена наистина знаеше какво прави.
Разбира се, Артур пощуря от бяс, но умът му все пак стигна да оттегли оцелелите си войници за престрояване. И той, както и аз, бе забелязал, че нищо лошо не се случва на хората му, докато не доближат обръча от човешки тела около селото. Сега се съобразяваше с новото положение.
— Стреляйте по тях отдалеч! Повалете ги!
Всички вещици отново се обърнаха към нападателите, а Сумико О’Хигинс застана в самия център на кръга — върху каменното капище. Викна една-единствена дума, която накара жените мигновено да се извъртят към нея и да впият погледи в предводителката си. Не проумявах ставащото, макар че вече не се тревожех толкова. Явно през този ден магистърът щеше да научи доста нови неща…
— О, Сатана, повелителю на света! — изкрещя Сумико и на мен ми се стори, че отново се готви да изпадне в транс. — Довери могъществото си в ръцете на твоята слугиня, за да си получат заслуженото тези неверници!
Войниците се разпръснаха по-далеч от вещиците и се приготвиха за стрелба. Напрегнато очаквах продължението на битката, обърнат към О’Хигинс. Тя рязко отметна глава назад, очите й зейнаха, като че действително беше хипнотизирана. Изпънатите й ръце сочеха подобно на оръжия към безилите. Завъртя се около оста си и въпреки че не се появи никаква светлина или нещо подобно, въздухът около летящите твари запращя от същия вътрешен огън, в който бе пламнал Кронлон. Огледах жените и се уверих, че и те не виждат нищо и никого освен предводителката си.
— Излъчват през нея! — възкликнах неволно. — Насочват своя страх и омраза чрез Сумико О’Хигинс!
Този път някои от запратените оръжия достигнаха мишените си. Няколко жени паднаха, облени в кръв, може би имаше и убити, но останалите не трепнаха и дори не погледнаха повалените си сестри. Нищо не можеше да ги разсее.
Невидимата гигантска ръка докосваше войниците един по един, изпепеляваше ги в седлата им или ги запращаше във въздуха. Видях, че Артур кара своя безил да се отдръпне, чух крясъците му към бойците за отстъпление. Бяха минали само три-четири минути от началото на атаката, половината му подчинени още летяха над селото.
— Тъй да бъде, вещице! — разкрещя се той. — Нали ти казах, най-важна е силата, а днес тя явно е на твоя страна. Но когато разпратим известие до именията, срещу теб ще се надигне такава мощ, каквато тоя свят още не е виждал! Радвай се на победата, докато можеш!
Оцелелите се отдалечиха.
Кралицата на вещиците отпусна ръце и направи друг знак. Магията свърши. Жените се раздвижиха несигурно, някои се свлякоха на колене, други веднага се наведоха над ранените.
О’Хигинс се отърси за секунда от транса и веднага забълва заповеди.
— Погрижете се за пострадалите! Незабавно пребройте колко са мъртвите ни!
После рязко се обърна и тръгна към колибата, където се бяхме скрили аз и Тай.
— Олеле! — едва промълви девойката. — Такова нещо нито съм виждала, нито съм чувала. — Закиска се. — Струваше си дори само защото видях киселата мутра на Артур! Доста пешки и животеца ще си дадат, за да го видят такъв смачкан!
— Не бързай толкова — възразих недоволно. — Загуби едно сражение, но не цялата война. Сблъска се с оръжие, за което нищо не знаеше, и си плати прескъпо. Само че изглежда изобщо не си правеше майтап, като обеща да се върне с грамадна армия. Наистина са принудени веднага да смажат сила като тукашната, иначе никога повече няма да спят спокойно в замъците си.
Видях отец Бронц да излиза от съседната колиба, обзет също от страхопочитание. Двамата с О’Хигинс побързаха да дойдат при нас.
— Колко успя да докопаш? — обърна се тя към свещеника.
— Май че станаха шест. Наложи се да изтребя останалите. Стигат ли?
— Едва-едва! — отсече предводителката. — Но ще трябва да се оправяме с каквото имаме.
— Не обвинявай мен за това! — сопна й се отецът. — Ти ги събаряше на земята. Аз само прибирах каквото можех.
Гледах ги недоумяващо.
— Да пукна, ако схващам нещо! Отче, вие къде бяхте по време на битката?
Той се засмя.