Ветровете на Салем [bg]

Никой не беше виждал тризъбеца.

Помещението беше изключително тихо, повечето от килиите бяха празни, а вратите се люлееха широко отворени. Зад всяка врата мебелировката беше подредена така, че да създава усещане за лично пространство, но само в ограничен вариант: единично легло, светла маса, халогенна лампа и пластмасов стол.

На всяка платформа Фреди видя по една пералня и баня, няколко тоалетни чинии и мивки — всички бяха празни. Тръгнаха към последния етаж в скърцащия асансьор, но откриха, че и там всичко е пусто и изоставено. Килията на Фреди изглеждаше много по-изоставена — тестето с карти беше още на масата, неоправено легло и черно-бял телевизор.

Нищо. Никакъв тризъбец. Нито Килиан.

— Добре, тогава предполагам, че трябва да продължим надолу. Целият път до дъното на вселената, ако се налага — каза Свен.

— Предполагам! — отвърна Фреди.

— Не! — извика Ниф, но останалите елфи й затвориха устата с един поглед.

Скочиха в асансьора и натиснаха Б, за бутон. Вратите се затвориха зловещо и Фреди веднага започна да се поти в тясното пространство, което не можеше да го понася. Приличаше му на херметически затворен скафандър. Свали качулката си, за да диша по-добре, и започна да разтрива врата си. Когато се опита да натисне бутоните, които отговаряха за номерата на етажите преди следващото ниво, установи, че не работят, а това беше обезсърчително.

Асансьорът изскърца и той наостри уши. Пътуването сякаш траеше вечно. Ставаше все по-горещо и направо ужасяващо особено когато заседнаха внезапно и лампите изгаснаха, оставяйки ги в пълен мрак. Това се случи повече от един път и Фреди вече не се чувстваше толкова оптимистично настроен, че някога ще слязат. Всеки път той си представяше как щяха да се задушат и да изгният тук. Но беше твърде уплашен, за да го каже на глас от суеверие, че може да урочаса слизането. Лампите отново светнаха и те започнаха да се движат.