Родена магьосница
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #3
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Родена магьосница». Краткое содержание книги:
Много от лордовете се бяха отдалечили — следяха тила на халската колона, потърсила убежище при Скалата на Мангън.
Най-сетне Боренсон отвърна:
— Разбрах защо си дошла още като те видях.
— И?
— Все още мисля, че е неразумно.
Преди няколко дни той категорично бе отхвърлил молбата й да го придружи. Нещо се бе променило в отношенията им. Струваше й се, че това е добър признак.
Лъкът на Хосуел й беше невероятно удобен. Излъсканото дърво в средата прилягаше в дланта й, сякаш беше издялано точно за нея. Дългата дъга от пролетна стомана се изпъваше леко и плавно.
Лъковете от тисово дърво обикновено се изпъваха неравно. Често някой чвор в дървото или някоя прекалено изтънена част правеше дъгата неравна, затова бе нужно време докато разбереш обхвата, който стрелата би могла да прелети според това доколко е изпънат. Дори някои метални лъкове страдаха от същия недостатък, ако ковачът бе изчукал метала по-недодялано.
Но лъкът на Хосуел беше балансиран съвършено.
Тя пусна тетивата. Стрелата изфуча, улучи в самия ъгъл на сладкия триъгълник и изчезна.
Тисовият й лък изобщо нямаше да прониже толкова дълбоко. Беше използвала цели три дузини стрели в щурма, а бе успяла да срази едва четиринайсет хали. Хосуел я бе надминал с повече от дузина попадения.
— Е — каза тя, — и аз мислих за това. И съм съгласна, че ще е неразумно.
Боренсон се изсмя.
— Съгласна си?
— Ами да. Трябва да съм глупачка, за да тръгна с теб към Инкара. Много по-спокойничко си е тук, със Сияйните на мрака, ордите хали и нашественическите войски.
Боренсон се разсмя с цяло гърло, чак коремът му се разтресе. Разбра, че го е хванала.
— Е, добре. Кураж не ти липсва. Ела с мен.
Тя го изгледа косо.
— Но това не е шега. Какво знаеш за Инкара?
— Хората в Нощните кралства живеят в къщи, големи колкото цяло село — отвърна Мирима. — Спят денем и работят нощем. Вратите им се пазят от дракони.
— Магьосниците на руни на Инкара пазят земята им — добави той. — Онези, които са достатъчно глупави, че да прекосят границата им, не се връщат. Границите им са затворени за хора от Роуфхейвън вече от три столетия и Кралят на бурите не е отвръщал на посланията на Мистария от двайсет години.
Тя извади нова стрела от колчана, бързо изпъна лъка до края и я заби в сладкия триъгълник на халата.
— Тръгваме ли веднага? — попита Мирима.
— Ще тръгнеш без позволението на краля?
— Заклела съм се пред Вълчето братство — отвърна Мирима. — Ще служа на човечеството както намеря за добре — като свободен рицар.
Боренсон се поколеба.
— Раздвоен съм. Халите ще вървят на юг, ние тръгваме на юг. Няма що, хубава компания ще ни бъдат, ако оставим настрана маниерите им на масата.
Мирима се усмихна широко. Предполагаше, че всяко същество, което се опитва да те изяде, с пълно право може да бъде обвинено, че има лоши маниери на масата.
Явно искаше да поизтрепе още хали. Мирима обърна очи към Скалата на Мангън.
— Само че това там ми прилича на обсада — въздъхна тя. — Може да ни задържи няколко седмици.
— Е, добре — отстъпи Боренсон. — Ще тръгнем за Инкара.
Мирима почти не можеше да повярва, че ще се съгласи да я вземе без никакъв спор. От мига, в който се срещнаха, знаеше, че я желае като жена. Сега разбираше, че си е спечелила и уважението му.
Оставаше й само едно. Трябваше да го научи на преданост.
Скалата на Мангън се издигаше като самотен страж над равнината. Зъбатите й сиви канари се извисяваха на триста стъпки в най-високата си точка и се снишаваха към южното лице на скалата до деветдесет стъпки.
Преди хиляда години, в разгара на Войните на Тъмната господарка, лордовете на Роуфхейвън бяха изсекли укреплението на върха на Скалата на Мангън и бяха прокопали път, който се виеше по стръмните канари.
Но оттогава бяха минали векове. Не един владетел се бе захващал със задачата да възстанови укрепленията. Но горе на скалата имаше адски малко вода и почти никаква трева. Оказваше се, че в дългосрочен план цената за поддръжката на крепостта е твърде висока.
Част от великолепния замък все още стоеше. Кулите му бяха брулени от мълнии и силни ветрове, някои от стените бяха рухнали през вековете. Бръшлян бе обвил крепостните стени и на мястото на някогашния град растяха дъбове с величествени клони. Дворовете на замъка се бяха превърнали в свърталища на бухали.
Но статуята на самия Мангън все още стоеше, обърната с лице на север и висока деветдесет стъпки. Разправяха, че преди време той държал във вдигнатата си дясна ръка огромно бронзово копие, но сега ръката я нямаше. И все пак той продължаваше да се взира на север, вечно бдителен.