Леговище от кости
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #4
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Леговище от кости». Краткое содержание книги:
— Аз… — смънка Селинор. — Не исках да те засегна. Разбира се, че му разказах всичко. Баща ми и аз нямаме никакви тайни един от друг. Никога не се старая да разбера какво мисли, защото споделя с мен всичко.
— Това не е извинение — сопна се Ерин. — Можеш да контролираш собствения си език.
— Опитвам се да спечеля доверието му — възрази Селинор. — Как мога да се надявам да ми доверява най-съкровените си мисли, ако не постъпвам по същия начин? Ако е луд, трябва да го разбера. Трябват ми доказателства.
— Значи отиде в Хиърдън като негов шпионин — възкликна тя. — Признай, все още ли шпионираш за него?
— Не, разбира се — отрече Селинор. — Но той трябва да си мисли, че е така.
— А аз? — настоя Ерин. — Изпратил те е да проучиш родословието ми. Поиска ли нещо друго от теб? Не ти ли каза да ме ухажваш?
— Ето, че сега ти бърбориш налудничави неща! — сряза я Селинор и поклати глава.
— Мислиш, че съм луда? — продължи Ерин. — Ти ми каза, че мислиш и баща си за луд! Всички ли освен теб са луди?
— Вече познаваш баща ми — обърна се към нея той. — Как ти се струва? Луд ли е? Или е новият Земен крал? Възможно ли е да е всичко онова, което твърди, че е?
— Мисля, че баща ти или е луд, или в него се е заселил локъс.
— А Лешничарката? — попита Селинор. — Тя е Земен пазител и поддържа твърденията му.
— Не знам. — Ерин усети, че й се завива свят. Тя го погледна право в очите. — Зададох въпрос, на който не благоволи да ми отговориш.
— Какъв въпрос?
— Попитах те баща ти ли те прати да ме ухажваш.
— Що за въпрос е това?
— Прям. Казваш, че двамата с баща ти нямате тайни. А от мен имаш ли тайни? Кажи ми: баща ти ли те прати да ме ухажваш?
Усмивката на Селинор стана колеблива. Значи подозренията й имаха основание. Дълго не свали очи от нея; върху лицето му се редуваха тъга и тревога.
— Да — призна накрая той. — Той сметна, че ще е добре да те ухажвам, ако наистина сте родственици с Габорн.
Ерин му обърна гръб, вцепенена от гняв.
Селинор постави ръка на рамото й.
— Но не затова те пожелах — продължи той — Пожелах те, защото си силна, умна и красива. От момента, в който те видях, се влюбих безнадеждно в теб.
Той я обърна към себе си и й се стори, че я гледа искрено. „Що за човек си? — запита се тя. — Мога ли да си позволя отново да бъда откровена с теб?“
„Не — отговори си Ерин, — не мога.“
Всичко, което бе по силите й, бе да не го убие.
Възпираше я единствено това, че не знаеше кой е по-опасен — бащата или синът.
Същата вечер Ерин Конал се качи на вечеря в най-високата зала на Кулата на ветровете, извисила се над равнините. Стълбата имаше шестстотин стъпала.
Докато се изкачваше по виещата се стълба, тя поглеждаше от време на време през цепнатините за стрелци. Южно от замъка Великата пукнатина бе разцепила земята на две преди векове и Гарванова врата бе кацнала точно на ръба на канарата. От възвишенията се виждаха зелените равнини на Белдинук. По канарата до портите на града се извиваше древен път.
Най-после стигнаха до покоите на Андърс. Гледката от върха на кулата се простираше на много мили. Вятърът бучеше около кулата, а по небето кръстосваха светкавици.
Андърс не беше в стаята. На малка маса бяха сервирани великолепни ястия, но Андърс бе навън. Стоеше до парапета и вятърът рошеше косите му.
Щом ги усети, кралят влезе усмихнат.
— Наслаждавах се на гледката на Белдинук — каза той, — както вероятно и Сендавиан навремето. Не мога да допусна, че роден от вятъра като него би останал в покоите си в нощ като тази. Хайде, сядайте да вечеряме.
Кралят седна до малката маса в центъра на стаята и отряза парче от печеното еленско. През цялата вечеря не отрони нито дума и не погледна нито Ерин, нито Селинор, които от време на време се споглеждаха учудени.
Тишината безпокоеше Ерин.
— Татко — обади се най-после Селинор, — нали искаше да разговаряш с нас?
Крал Андърс ги изгледа продължително, сякаш бе забравил, че са в стаята.
„Луд е“ — помисли си Ерин.
— Казват, че лошите новини не трябва да се приемат с вечерята — отвърна кралят, докато ровеше с вилицата, — тъй като са трудни за смилане.
— Имаш лоши новини? — попита Селинор.
Андърс преглътна парче месо и кимна, без да каже нито дума. Остана загледан в чинията пред себе си, сякаш хапка ряпа или глътка вино биха му помогнали да отговори на въпроса. След дълга пауза продължи да се храни.
Стомахът на Ерин се бе свил от глад и тя ядеше лакомо. Когато кралят приключи с вечерята, всички бутнаха чиниите настрана.
Крал Андърс се усмихна и вдигна очи към сина си. В тях се четеше болка.