Проклятието на Жабата

Квартирата е малка, но уютна. Абе, направо си е палат в сравнение с московските общежития. Хазяйката е една възрастна лелка, горе-долу колкото баба ми. Тя, между другото, е много зле, напълно е изкукала и едва ли ще изкара годината. През лятото я видях за последно, но да не ти развалям настроението с нейните склерозирали приказки. Знам, че ти никога не си я обичал, просто ти го споменавам, за да не се учудиш, като я видиш след някой друг месец. Ала едва ли при вас отмервате времето и въобще нашите представи за небесата са много смешни и наивни по човешки, нали?

Животът ми се очертава да бъде доста еднообразен: свирене, свирене и пак свирене. Ще взимам и уроци по немски, но при нас музикантите, знаеш, езикът е на второ място. В Москва на заминаване ме предупредиха, че тука ще си умра от скука. Дано не е така, но на кой му пука! Дошъл съм да се усъвършенствам, а не да си живея живота. Въпреки всичко Светлана ме изпрати на гарата — съвсем като във руски филм, но не се разплака. Подари ми едно мече за спомен. Нали съм Михаил, пък тук мечокът Миша е запазена марка, нещо като нашия Ежко Бежко. Оставих играчката в София, при мама. Тя знае всичко за Светлана и може би съжалява, че не съм я взел за жена. Сигурно е заради силното й желание вече да си има снаха и внуци. Не искам да й кажа, че това едва ли някога ще стане, за да не я разочаровам.