Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
Преглътнах възпитано при вида на провисналите кучешки лиги и зачакахме с професор Вайнрайх да ни обърнат внимание. Каква беше изненадата на Екатерина, че ни вижда, Боже! Отпрати кучетата и се ръкува с нас, естествено като се извиняваше, че ги е пипала. Убеден бях, че изобщо не й пукаше за нас, по-скоро ни даваше да разберем, че ни е спестила удоволствието да й целунем ръка.
Забравих, татко, да ти изтъкна, че бяхме поканени не за друго, а за да ме прослуша графинята как свиря и да прецени дали да ми даде протекциите си за бъдещата ми кариера. Самата тя имала слабост към виолончелото — като момиче свирела на него. Отче мой, едва ли съзнаваш колко съдбовен бе за мен този януарски ден! Донякъде и аз не мога да преценя, че това е така, още повече че графинята не беше крайна във възхищението си от моето свирене. Усетих, че ме хареса, а и аз не сбърках. Имах чувството, че попаднах в един от сънищата си, когато свирех на краставата царкиня и Ка, за да спася с музика кака Мими. Тогава, за жалост, сбърках и моята детска любов се превърна в жабка. Е, кака Мими все още е жива и здрава, а аз продължавам да се развивам.
Свирих откъси от „Концерт за чело и струни“ от К.Ф.Е. Бах. Така ме посъветва моят професор. Когато свърших, графинята изръкопляска, дойде до мене и ми каза на руски: „Явно в Москва все още обучават добре.“ После пихме чай и тя ме заразпитва за родителите ми. Като разбра, че си покойник, изрази искрено съжаление и се натъжи. На един руснак отношението към живота и смъртта е далеч по-метафизично от това на другите европейци, какво остава за една рускиня! Накрая Екатерина фон Леебен полюбопитства как прекарвам свободното си време. Отговорих й че и тогава свиря, а тя се измя дяволито и ми отвърна: „Истинският артист трябва понякога да си позволява това-онова!“
Не мога да ти опиша, татко, колко много желая тази Екатерина! Искам докрая на живота си Ка да ми се явява само с нейния образ. Като съзнавам несъстоятелността на страстта ми, аз разбирам, че единствено виолонелото ми остава. За мен то вече не е средство, а съдба.
Разделихме се с графинята. Този път й целунахме ръка. На излизане от имението професор Вайнрайх ме потупа по рамото, от което разбрах, че аудиенцията е минала отлично.
8 април 1984
Познай къде бях вчера? Да, татко, на вечеря с графиня Екатерина! Покани ме (само мене!) в ресторанта на операта, който наистина е шик и е едно от най-скъпите заведения във Виена. Въобще в този град усещането за изтънченото величие на австро-унгарската империя се е запазило точно на такива места като това заведение. Разбира се, че тук не влиза кой да е. Професорът ме подготви — просто ми накупи скъпи дрехи и обувки. Как ще му се отплатя — не знам! „Като започнеш да изнасяш самостоятелни концерти, аз ще бъда достатъчно възнаграден.“ Така ми каза той наред с другите напътствия и най-важното от тях — да не говоря много-много. Бе убеден, обаче, че ще се представя подобаващо.
След като разбра, че съм пълен невежа в ястията, пък и немският ми не беше дотам добър, за да разбера всичко, написано в менюто, Екатерина ми предложи да се оставя на нейния избор. Говорехме си само на руски.
Отче мой, знаеш ли как се чувствах в началото? Стоях като дърво и през цялото време поглеждах скришом към подмишниците си, за да видя дали не е избила потта ми през костюма. Слава на Господ — не беше! Но графинята сама ми помогна. Дали заради езика, който, все пак, ми бе станал като втори роден, дали заради нейната нарастваща непринуденост, дали заради шампанското, което внимателно, според напътствията на професора, пиех, но аз се успокоих и вече можех да осъзнавам какво ме питат и да отговарям адекватно. За всяко нещо има първи път, но тази вечер аз разбрах, че винаги ще ми е истински приятно да съм на такива места и с такива жени.
Знаеш ли, татко, кое прави изпълнението на едно музикално произведение добро. Разбира се, първо трябва вярно и точно да си го научил и да не бъркаш, но съвършенството се постига, когато изпълниш предписанията на композитора под петолинията. С други думи, ако влезнеш в неговата кожа и се опиташ максимално да усетиш как той се е чувствал, когато е писал своето произведение, и вникнеш в бележките му така, сякаш са твои, тогава имаш шанс. На Бокерини любимите бележки са: soave — „меко“ и dolcissimo — „много сладко, сладинко“. Разбираш ли ме какво искам да ти споделя? Животът на всеки от нас е като едно музикално произведение и ако не се научиш да го изпълняваш добре с неговите предписания, той няма да бъде изискан, а тромав, без ритъм, без изящество и без сладост. Музиката е най-голямото постижение на европейската цивилизация, тя е създадена да възторгва душите ни. Нали Шекспир беше казал, че животът ни е сцена, а музиката — храна на любовта. Какво повече?